Рейчъл Кейн - Среднощна алея

— Хубава си — изненадано каза Моника. — Всичко е толкова ясно…

После очите й се забелиха, тя се строполи на пода и се загърчи в конвулсии.

Клеър изпищя за помощ, постави раницата си под главата й, за да не се удря в плочките, и се опита да я удържи. В този момент се появи Дженифър и като изпищя, се нахвърли върху Клеър. Клеър с лекота избегна вдигнатата й ръка (Дженифър беше твърде бавна за нея) и я отблъсна назад.

— Не съм го направила аз! — изкрещя тя. — Взе нещо!

Дженифър позвъни на 911.

Не така си беше представяла посещението в болницата. Още по-страшно бе, че докато стигнат, Моника вече не дишаше и парамедиците трябваше да сложат тръба в гърлото й. В болницата лекарите трескаво се заеха да я включват към разни машини, а кметът идваше насам, както и половината от полицаите в града.

— Трябва да знам какво е взела — попита я един лекар.

Клеър се опита да погледне над рамото му. Ричард Морел тъкмо идваше откъм паркинга. Лекарят щракна с пръсти пред лицето й, за да привлече вниманието й.

— Зениците ти са разширени. Ти също си взела нещо. Какво беше?

Клеър безмълвно му подаде солницата. Той погледна червените кристали и се намръщи.

— Откъде ги имаш? — Той също носеше гривна, сребърна, със символ, който Клеър не познаваше. — Виж, не се шегувам. Това момиче умира и аз трябва да знам…

— Нямам представа. Попитайте Амели.

И тя му показа гривната си. Беше като вцепенена. Макар да бе изпитала желание да убие Моника, нямаше намерение наистина да го направи. Защо бе станало така? Нали тя бе взела същата доза като Моника, а кристалите със сигурност не бяха заразени…

Лекарят я изгледа с отвращение и подаде солницата на един санитар.

— В лабораторията — нареди той. — Трябва да знам какво има вътре. Незабавно. Кажи им да зарежат всичко друго.

Санитарят се отдалечи тичешком.

— Ти също отивай в лабораторията — каза лекарят и като сграбчи една минаваща наблизо сестра, изреди цяла камара изследвания със скорост, която дори изостреният от кристалите мозък на Клеър не можеше да възприеме, но сестрата само кимна.

Кръвни изследвания , помисли си Клеър и се подчини, без да протестира. При всички случаи предпочиташе да отиде в лабораторията, отколкото да присъства, когато Ричард Морел научава, че е отровила сестра му.

В мига, в който сестрата приключи с взимането на кръв, Клеър се отправи към Интензивното. Шейн беше буден и четеше книга. Изглеждаше по-добре, а топлата усмивка, с която я посрещна, издаваше облекчение.

— Ева каза, че си болна. Реших, че просто ти е трудно да ме гледаш такъв.

Клеър усети, че й се плаче. Искаше единствено да се мушне в леглото до него, да потъне в обятията му и поне за миг да не чувства ужасния товар на вината и страха, който тегнеше върху плещите й.

— Какво има? — попита той. — Очите ти…

— Направих грешка — рече тя на един дъх. — Направих ужасна грешка и не знам как да я поправя. Тя умира, а аз не знам…

— Умира? — Шейн се изправи с мъка. — Кой? Господи, не и Ева…

— Моника. Дадох й нещо, тя го взе и сега умира. — Студени сълзи се затъркаляха по бузите на Клеър, всяка от тях щипеше като ледено убождане. — Трябва да направя нещо, но не знам какво мога да сторя.

Очите на Шейн се присвиха.

— Клеър, за наркотици ли говориш? Дала си й наркотици? Господи, какво си мислеше! — Той я сграбчи за ръката. — Ти също ли взе?

Клеър кимна нещастно.

— На мен не ми вредят, но тя умира.

— Трябва да им кажеш какво си взела. Веднага.

— Не мога. То… — Клеър отлично разбираше какво ще последва, когато му каже, как всичко между тях ще се промени, когато той научи. — Не мога да им кажа, защото то има общо с Амели. Не мога, Шейн.

Той я стисна още по-силно, после я пусна и извърна поглед.

— Ще оставиш един човек да умре, защото Амели ти е наредила да не казваш нищо? Дори Моника не струва толкова малко. Ако не направиш нещо…

Той си пое дълбоко дъх, а когато продължи, гласът му потреперваше:

— Ако не направиш нещо, ще означава, че поставяш вампирите на първо място, а аз не мога да го приема, Клеър. Съжалявам, но не мога.

Клеър знаеше това. От очите й продължаваха да извират сълзи, ала тя не се опита да спори с него. Шейн беше прав, а тя грешеше. На всяка цена трябваше да намери изход. В Морганвил и без това умираха достатъчно хора, някои от тях — заради нея.

Записките. Записките, които оставих у Миърнин.

От тях лекарят би могъл да разбере какво се съдържа в кристалите и как да им противодейства. Можеше да започне да ги възстановява още сега, докато мозъкът й все още работеше на бързи обороти, макар вече да усещаше как светът започва да избледнява по краищата.