Рейчъл Кейн - Среднощна алея

И невероятно тъжна.

— Обещавам — отвърна тя. — Ще се върна.

Когато отново погледна към килията, видя, че Миърнин беше приседнал на ръба на нара и се взираше в пода.

— Няма да те оставя тук — зарече се тя, ала той не вдигна поглед. — Обещавам. Ще идвам да те виждам.

Клеър се поколеба, после й се стори, че нечий глас й прошепва нещо.

Гласът на майка й.

— Върви си — безизразно каза Миърнин. — Преди да се е случило нещо, за което и двамата ще съжаляваме.

Клеър побягна.

Нищо не й се случи, докато тичаше към вратата, макар че мнозина от болните вампири протягаха безмълвно ръце през решетките или пищяха. Тя запуши ушите си с ръце и продължи да тича, сърцето й щеше да изскочи от гърдите, с всеки изминал миг й ставаше все по-лошо и я обземаше все по-голям ужас. Когато видя отворената врата пред себе си, усети как облекчението я обгърна като топло одеяло след студа. От другата страна на вратата тегнеше непрогледен мрак. Лабораторията на Миърнин не се виждаше, не се виждаше абсолютно нищо.

Мисли!

Миърнин й беше казал, че трябва да се съсредоточи и да си представи мястото, където иска да отиде. Разбира се, беше й казал също така, че най-вероятно няма да успее.

Не, недей да мислиш за това. Ако искаш да се измъкнеш оттук, трябва да се съсредоточиш с всичка сила.

Нищо. Абсолютно нищо.

Колкото и да бе ужасно да го прави в място като това, Клеър стисна здраво очи, успокои дишането си и насочи мислите си към лабораторията на Миърнин, към безпорядъка в нея, към книгите и стъклениците, към старото и новото. Почувства дори мириса й, като повей от дома, и когато отвори очи, я видя от другата страна на вратата.

Клеър си пое дълбоко дъх и прекрачи прага. Усети леко съпротивление, ала то не я спря и тя затвори вратата след себе си.

Когато отново се обърна, Амели я чакаше.

Беше застанала в средата на стаята, скръстила ръце пред гърдите си. Древното й гладко лице беше напълно безизразно, ала в очите й имаше горчивина.

— Няма го — каза тя. — Къде е?

— Аз… В тъмницата.

— Завела си го там долу? — намръщи се Амели. — Ти си го завела там?

— Мисля, че сам поиска да отиде. Той… той се затвори в една килия — Клеър се опитваше да овладее гласа си. — Как… как сте могли да ги изоставите така?

— Нямах друг избор — на Амели никога не би й хрумнало да дава обяснение за постъпките си, а Клеър знаеше, че дори да й поиска такова, няма да го получи. — Ако Миърнин е безвъзвратно изгубен, това е краят. С експеримента е свършено, а лек няма. Вече нищо не може да спаси расата ми.

И тя седна на едно овехтяло кресло, като блъсна на пода книгите, натрупани върху него. За първи път Клеър я виждаше да прави нещо, лишено от обичайната й сдържана изисканост.

— Мислех си… никога не съм предполагала, че ще се проваля — промълви Амели.

Клеър направи една–две крачки напред.

— Записките му са у мен — каза тя. — А тук сигурно има още неща, които бих могла да прочета. Не всичко е загубено.

Амели поклати глава. Кичур коса се изплъзна изпод диадемата й и й придаде неочаквано младежки, уязвим вид.

— Трябва ми някой, на когото имам доверие, за да поддържа оборудването тук, иначе всичко така или иначе ще пропадне. А единствено Миърнин знае как. Надявах се, че може би ти… ала той ми каза, че трябва да е вампир. Само че няма кой.

— Ами Сам?

— Не е достатъчно стар, нито достатъчно силен. Ще трябва да е някой горе-долу на моите години, а това би означавало… — Амели я изгледа остро. — Не мога да поверя такава власт на своя враг.

На Клеър идеята също не й харесваше.

— Какво друго може да се направи?

— Мога да сложа край — гласът на Амели беше толкова тих, че Клеър едва я чуваше. — Да го унищожа.

Да се предам.

— Имате предвид… да пуснете всички да си вървят?

Амели улови погледа й и го задържа за миг.

— Не, изобщо нямах това предвид.

Клеър потрепери.

— Тогава защо… защо не посветите Оливър? Толкова усилия сте положили, за да го държите настрани. Защо не опитате нещо друго? Какво можете да изгубите?

Светлите вежди на Амели бавно се повдигнаха.

— Нищо. И всичко. Ала нашият успех би трябвало да те плаши, Клеър. Защото какво ще стане с теб, когато нашата раса вече не е обречена? Интересен въпрос, ала сега не му е времето — тя кимна към тетрадките в ръцете на Клеър. — Ако възнамеряваш да спасиш момичето на Морел, ще трябва да побързаш. Използвай портала. Аз ще те изпратя в болницата.

Имаше портал, отвеждащ в болницата? Клеър примига и погледна към заключената врата зад гърба си.