Рейчъл Кейн - Среднощна алея

— Сигурен съм, че ще си умре от страх. Лека нощ, Клеър, Ева.

Той кимна на Майкъл. Шейн не си беше направил труда да стане от масата — все някаква полза да имаше от това, че беше пронизан в корема, но освен това нямаше намерение да се докарва пред никой Морел, пък бил той и Ричард. На Клеър й се стори, че Ричард бе също толкова доволен, че не му се налага да се прави на учтив с Шейн.

Клеър го изпрати до вратата, заключи я и се върна в кухнята, където междувременно се бе развихрила битка за последното тако. Спечели я, както можеше да се очаква, Шейн. Напоследък неговият отговор за всичко беше „Ранен!“, нещо, на което те нямаше как да възразят, поне не и в следващите няколко седмици. Той доволно си напълни чинията, а Клеър се облегна назад в стола си и усети как непрестанното напрежение на последните няколко дни бавно се стопява. Шейн дори бе престанал да се заяжда с Майкъл, особено след като Клеър му разказа как й се беше притекъл на помощ. Шейн отдаваше на това значение, каквото малко други неща имаха.

Когато откъм входната врата се разнесе почукване, четиримата замръзнаха по местата си.

— Окей — въздъхна Майкъл. — Мой ред е да изиграя ролята на портиер.

Клеър си взе малко месо от чинията на Шейн, той се престори, че я бодва с ножа, и в крайна сметка облиза пръстите й вместо нея, един по един.

— Окей, не знам дали това е гнусно или секси, но според мен е гнусно, така че престанете — каза Ева. — Ако имате намерение да се лигавите, намерете си стая.

— Добра идея — прошепна Шейн.

— Нали си ранен? — напомни му Клеър насмешливо. — Пък и мислех, че не искаш да рискуваш.

— Та аз живея в Морганвил! Какво по-рисковано от това?

В този миг Майкъл застана на прага. Лицето му беше придобило много странно изражение.

— Клеър, мисля, че трябва да дойдеш.

Тя се изправи и го последва в коридора. Майкъл отвори входната врата и се отдръпна.

На стъпалата отвън стояха родителите й.

— Мамо! Татко! — хвърли се в прегръдките им Клеър. Глупаво бе да се радва толкова, че ги вижда, ала в продължение на няколко секунди тя се наслади на усещането да бъде глупава.

После ужасът се стовари отгоре й като вълна и тя направи крачка назад.

— Какво правите тук?

Моля ви, кажете, че сте дошли да ми донесете нещо!

Майка й, облечена в прилежно изгладени сини дънки, колосана синя риза и яке от „Coldwater Creek“ 7 7 „Coldwater Creek“ — верига за дамско облекло, с репутация на магазин, където пазаруват само по-възрастни жени. — Бел.прев. дори в такъв горещ ден, се сепна.

— Искахме да те изненадаме — каза тя. — Нима има нещо лошо? Клеър, ти си само на шестнайсет…

— Почти седемнайсет — въздъхна Клеър едва чуто.

— И мисля, че би трябвало да можем да ти идваме на гости по всяко време, за да се уверим, че си здрава и щастлива — майка й дари Майкъл с неспокойна, разсеяна усмивка. — Е, добре тогава, ще ти кажа истината. Безпокояхме се за теб, миличка. Първо онези неприятности в общежитието, после те нападнаха и трябваше да идеш в болница, а сега и този купон…

— Какво? — Клеър хвърли поглед на Майкъл, ала той изглеждаше не по-малко изненадан от нея. — Кой ви каза?

— Не съм сигурна. Получихме имейл. Нали знаеш, че не мога да се оправям с тези неща. Трябва да е бил някой твой приятел.

— Хм. Силно се съмнявам в това. Виж, мамо, не беше…

— Само не ни казвай, че не е било нищо особено, миличка — намеси се баща й. — Прочетох как е било. Пиене, наркотици, побоища, изпотрошени мебели. Деца, които правят секс. Ти също си била там, нали?

— Аз… не, татко, не беше… — просто не можеше да ги излъже. — Да, бях там. Всички бяхме там. Но Шейн не го намушкаха на купона. Стана после, докато се прибирахме.

Още докато го изричаше, осъзна, че родителите й изобщо не бяха споменали Шейн. Ала вече беше твърде късно да си върне думите назад.

— Намушкан? — повтори майка й ужасено и закри устата си с ръка. — Е, това вече преля чашата!

— Да поговорим вътре — каза баща й с мрачно изражение. — Решихме, че нещата трябва да се променят.

— Да се променят?

— Местим се тук. Купихме една хубава къща в другия край на града. Доста прилича на тази, само дето е по-малка. Дори мисля, че стаите имат същото разположение. И добре, че го сторихме. По всичко личи, че положението е още по-лошо, отколкото предполагахме.

— Вие…

Не може да го беше разбрала правилно!

— Местите се тук? В този град? Не можете да го направите! Не можете да дойдете да живеете тук!

— О, Клеър, а аз така се надявах, че ще се зарадваш — каза майка й с онзи тон, от който Клеър се ужасяваше и който сякаш казваше „толкова съм разочарована от теб“. — Вече продадохме старата къща. Камионът с мебелите трябва да пристигне утре. О! — възкликна тя внезапно и се обърна към баща й. — Нали не забравихме да…