Рейчъл Кейн - Среднощна алея

А някои от килиите бяха пълни!

Отне й известно време, докато го осъзнае, защото бяха толкова тихи — безмълвни, бледи създания, по едно в килия, които като призраци се долепяха до решетките, докато тя тичаше по коридора. Ала когато тя влезе навътре, това бързо се промени. Надигна се шум — първоначално просто шепот, който постепенно се превърна в гръмогласен вой, съпроводен от металическо дрънчене.

Опитват се да излязат!

Ставаше й все по-трудно да си поема дъх, започваше да се уморява, а Миърнин беше зад нея.

Ето къде ги държи Амели. Онези, които не могат да бъдат оправени.

Значи тук щяха да свършат всички вампири, рано или късно. Захвърлени да умрат от глад, сами в мрака, затворени между четири стени.

Амели бе допуснала това да се случи.

Внезапно отново се възцари тишина, по-ужасна дори от воя и дрънченето. Клеър хвърли поглед през рамо и видя как Миърнин забави крачка и спря. Сега единственият звук беше шумът от стъпките й по каменния под, поне докато и тя не спря.

— Клеър — прошепна Миърнин. — Какво правиш тук?

Звучеше объркан, но поне си бе спомнил името й.

Залови се да рови из джобовете си, докато не откри малка сребърна кутийка. Отвори я, изсипа същинска планина от червени кристалчета в шепата си и като се давеше, ги натъпка в устата си.

Ефектът им беше толкова силен, че едва не го събори. Той се олюля и като се облегна на стената, простена. Звучеше така, сякаш го боли. И то много.

— Нямам много време — каза той. Гласът му бе немощен, ала в ледената тишина, която цареше в коридора, Клеър чуваше всяка сричка. — Тетрадките. Трябват ли ти?

— Аз… аз направих грешка. Някой друг взе от кристалите. Трябва да ги дам на лекарите.

— Някой друг е взел от кристалите?

— Да.

— Повечето умират — равнодушно каза Миърнин. — С помощта на записките си може и да измислиш начин да го спасиш, не знам. Аз никога не съм опитвал.

Което означаваше, че когато първия път й бе дал от кристалите, изобщо не е бил сигурен, че няма да я убият.

Господи! А тя си мислеше, че го е грижа.

— Сега наясно ли си как да използваш порталите? — попита той изтощено.

— Не.

— Трябва просто да откриеш някой от тях и да се съсредоточиш върху мястото, където искаш да отидеш. Имай предвид, че не са много смъртните, чийто ум е достатъчно силен, за да го направи дори веднъж, да не говорим пък за повече от един път, а порталите си имат свой начин да се оправят с неканени гости. Можеш да отидеш, в която и да е от къщите на Основателя, както и на още седем други места в града, ала първо трябва да извикаш в съзнанието си образа на мястото, което ти е необходимо. Ако не го сториш, ще се озовеш — той вдигна ръка с усилие и направи немощен жест — тук. Където тя държи чудовищата.

Миърнин се усмихна едва–едва, ала в усмивката му имаше нещо покрусено.

— В крайна сметка аз се озовах тук, нали?

Клеър се мъчеше да успокои разтуптяното си сърце.

— Как да се върна обратно в лабораторията ти?

Той вдигна ръка и учудено се вгледа в нея, сякаш му бе чужда; завъртя я пред очите си няколко пъти, после посочи:

— Оттук. Дръж се вдясно и ще откриеш пътя. Не се приближавай до решетките. Ако те хванат, не им позволявай да те издърпат достатъчно близо, за да те ухапят. И, Клеър…

Клеър срещна очите му и неволно притисна тетрадките към гърдите си. Погледът му все още беше ясен, ала дори огромната доза от кристалите, която беше взел, не бе успяла да прогони напълно звяра, който се спотайваше в него.

— Искам да направиш две неща за мен — каза той. — Първо, обещай ми, че ще продължиш да работиш за намирането на лек. Аз вече не мога.

Клеър преглътна мъчително и кимна. Така или иначе, възнамеряваше да продължи.

— Не мога да се справя сама. Ще имам нужда от помощ. Ще дам записките на лекарите в болницата и може би заедно ще открием нещо.

Миърнин кимна.

— Но не им обяснявай за какво служат кристалите.

Той се огледа наоколо. На отсрещната стена имаше празна килия, чиято врата беше отворена. Вътре имаше прогнил нар и нищо друго.

Миърнин си пое дълбоко дъх, после го изпусна и прекрачи прага й. След това се обърна и затвори вратата след себе си. Клеър чу как ключалката изщрака със силен металически звук.

— Носи ми книги, когато идваш да ме посещаваш. И може би малко кристали, ако успееш да направиш нови. Би било хубаво отново да мисля ясно, макар и само за няколко минути.

Клеър се почувства така, сякаш Миърнин се беше пресегнал и беше изтръгнал сърцето от гърдите й. Усещаше се някак празна и безтегловна.