Рейчъл Кейн - Среднощна алея

Пътуването до „Комън Граундс“ не беше дълго, но определено не беше от най-приятните, тъй като първото, което Ева направи, бе да я попита:

— Вярно ли е? Че Оливър убил Фентънови и Капитан Очевиден?

На Клеър никак не й се говореше за това, но все пак кимна.

— И Майкъл също е бил там?

Клеър отново кимна и се загледа през прозореца.

— Пострадал е. Видях раните от изгорено.

Този път Клеър изобщо не си направи труда да отговори. Ева помълча в продължение на няколко секунди, след което опита отново:

— Не се затваряй в себе си, Клеър. Аз, ти, Майкъл и Шейн — ние сме всичко, което си имаме.

Само че онова, което Клеър знаеше, не можеше да бъде споделено. Нито с Майкъл, нито с Ева, още по-малко пък — с Шейн.

Тя беше съвсем сама, понесла товара на едно знание, което нито искаше, нито можеше да използва. И всеки път, когато си спомнеше вледеняващата усмивка на Оливър или зъбите му, впиващи се в гърлото на Кристин Фентън, й се повдигаше.

Като продължавам да работя за Миърнин и Амели, аз му помагам.

Ала освен това помагаше и на Майкъл. На Сам. На Миърнин.

Ева явно усети, че сега не е моментът да я притиска, и когато спря пред „Комън Граундс“, каза единствено:

— Стой вътре, докато се стъмни. Майкъл ще дойде да те вземе.

— Ще отида да видя Шейн — отвърна Клеър. — Но после ще помоля да ме закарат до вкъщи.

— По дяволите, Клеър… — въздъхна Ева. — Не мога да ти попреча, но ако изчакаш, може да отидеш заедно с Майкъл. Ще се видим довечера. Ще вечеряме тако, нали?

Точно в този момент нищо не й звучеше особено примамливо, ала Клеър все пак кимна, след което излезе от колата и прекрачи прага на „Комън Граундс“. Както обикновено, кафенето беше същинско море от шумове и разговори, претъпкано със студенти и неколцина морганвилци. Клеър ставаше все по-добра в това да забелязва проблясването на гривните само с един поглед.

Седнала на любимата маса на Моника, Дженифър пиеше нещо, за което Клеър бе сигурна, че е същото, което Моника си поръчваше, и носеше дрехи, които или Моника й беше дала, след като й бяха омръзнали, или най-малкото бяха копие на същите дизайнери. Изглеждаше ядосана и се намръщи сърдито на Клеър, когато тя пусна раницата си на пода и се настани на един от свободните столове.

— Изглеждаш отвратително — каза Дженифър. — Наистина ли си болна, или имаш махмурлук?

— Има ли някакво значение?

— Значи е махмурлук — реши Дженифър и се ухили. — А аз те мислих за Госпожичка Самото съвършенство.

От миризмата на кафе й се повдигаше, ала въпреки това Клеър отиде да си поръча една мока. Оливър не беше на смяна, а тя не познаваше двамата зад бара.

Когато се обърна, видя, че на масата на Дженифър се бе настанил още някой.

Моника.

По дяволите! Не мога да се занимавам с нея. Не и сега.

Чувстваше се ужасно и последното, което искаше, бе да се разправя с кралицата на вещиците.

Моника я огледа от главата до петите, след което се обърна към Дженифър и с престорено драматичен жест допря ръка до челото си.

— А аз си мислех, че модата на бездомниците отмря още през деветдесетте.

— Затваряй си устата — сряза я Клеър и седна на свободния стол с моката в ръка. — Имам урок с Дженифър, не с теб.

— Сякаш аз бих ти позволила да ми даваш уроци. Ти сигурно ще ми пробуташ грешни отговори.

Което не беше никак лоша идея, помисли си Клеър и видя как по лицето на Дженифър се изписа страх.

— Не бих го направила — въздъхна тя.

— Защо не?

— Защото… защото училището е важно. — И Моника, и Дженифър я изгледаха така, сякаш не е наред. — Няма значение. Просто не бих го направила. Е, искаш ли да ти помогна, или не?

Дженифър кимна. Клеър извади тетрадката си, отвори на записките, които си беше водила по икономика, и започна да обяснява. Дженифър наистина се стараеше, докато Моника непрекъснато се въртеше на стола си и въздишаше, ала Дженифър внимаваше и дори улучи няколко от формулите, когато Клеър я препита. След около час Дженифър вече можеше да разчита на много добра оценка, което й стигаше. Моника пък изобщо не я беше грижа.

От моката на Клеър й стана още по-лошо, затова тя изхвърли наполовина пълната чаша и отиде до тоалетната. Взе си и раницата, водена донякъде от съвсем основателното опасение, че Моника и/или Дженифър могат да направят нещо гадно, ако я остави на тяхната милост.

Клеър тъкмо стоеше пред огледалото, загледана в прежълтялото си лице с безкръвни устни и големи кръгове под очите, когато я споходи мимолетен миг на просветление, проблясък на безпощадна красота в един свят, удавен в сивота.