Ришел Мийд - Бляскавият двор

– Можете да вървите – каза другият страж. – Благодаря ви за отделеното време.

Сед­рик, все още любезен, се усмихна в отговор:

– Няма проб­лем. Дано я намерите.

Вратичката се затвори и каретата пое нап­ред, най-сетне движейки се дос­та­тъч­но бързо и равномерно сега, когато бяхме преодолели всички спирки и изходи на града. Изпуснах шумно дъха си: цялото напрежение се стопи и изчезна, когато се отпуснах на седалката. Осмелих се да хвърля кратък поглед към Сед­рик, но не можах да разчета изражението или намеренията му. Всичко, на кое­то можех да се надя­вам, беше, че може би най-сетне щях да бъда свободна.

Пътуването отне цяла нощ, аз постоянно се унасях в сън и се будех отново. Тялото ми искаше почивка, но умът ми беше твърде възбуден, изпълнен със страх, че ще чуя коне и гневни викове зад нас. Но нощта премина без особени събития: люшкането на каретата ме унесе и ме потопи по-скоро в спокойно замайване, отколкото в истински сън. Събудих се напъл­но, когато чух Джас­пър да казва: „А, ето, пристигнахме“. Равномерният ход на каретата започна да се забавя и аз повдигнах глава, осъзнавайки със сепване и смущение, че съм я облягала на рамото на Сед­рик. Одеколонът му ухаеше на ветивер. 1

( 1Съставка на множество парфюми, одеколони и други козметични материали за мъже, извличана от вид азиатско растение. – Б. пр.)

Реакциите на спътничките ми бяха смесени. Тамзин имаше любопитно и оживено изражение, готова да се впусне в това ново приключение и да сграбчи онова, кое­то приемаше като своя съдба. Мира беше по-неспокойна, с изражението на човек, кой­то е видял много и е дос­та­тъч­но благоразумен да не се доверява на първоначалните външни впечатления.

Джас­пър помогна на всяка от нас да излезе от каретата и докато чаках реда си, за миг изпитах паника при мисълта какво можеше да открия. Миналата нощ положих доста усилия в стремежа си към мяс­то, знанията ми за кое­то се основаваха повече на собствените ми фантазии, отколкото на каквито и да е факти. Сед­рик успя да ме изкуши с възторжените си разкази пред Ада, но беше много ве­роят­но скоро да се озова в ситуа­ция, далеч по-ужасна от цял живот на ечемичена диета с Лайънъл. Може би ме очакваше порочен и опасен живот.

Джас­пър ме хвана за ръката и за пръв път видях доб­ре имението Блу Спринг. За мое незабавно облекчение отвън то не изглеждаше нито порочно, нито опасно. Блу Спринг Манър беше провинциален имот, разположен сред тресавищата, и в близост до него нямаше нито село, нито друга общност. Никой, кой­то ме търсеше, нямаше да мине случайно наб­ли­зо. Имението не беше и наполовина толкова голямо, колкото някои от предишните владения на семейството ми, но все пак беше старо и впечатляващо. Утринното слънце изгря точно зад покрива и освети благоговейните изражения на Тамзин и Мира.

Жена на средна възраст, облечена изцяло в черно, ни посрещна на вратата.

– Е, ето ги и пос­ледните. Тревожех се, че няма да се появят.

– Имахме няколко забавяния – обясни Джас­пър, хвърляйки поглед към Мира. – И някои изненади.

– Сигурна съм, че съвсем скоро ще свикнат. – Жената се обърна към нас със строго изражение: – Аз съм мистрес Мастърсън. Управлявам къщата и ще ръководя всекидневните ви дела. Освен това на мен се пада отговорността да ви науча на етикет, в кое­то очаквам да се представите отлично. Останала ни е една стая, в коя­то вие трите ще се сместите чудесно. Можете да си приберете нещата, а пос­ле да се присъедините към другите момичета за закуска. Току-що седнаха.

Мистрес Мастърсън попита двамата Торн дали също искат да закусят, но почти не чух отговора им. Бях твърде заета да смилам споменаването на мистрес Мастърсън, че трите ще делим една стая. Никога в живота си не бях делила стая с някого. Не – никога не бях делила покоите си с някого. Независимо къде отсядаше семейството ми, бях имала собствен апартамент. В най-лошия случай бе имало прислужница, коя­то спеше пред вратата ми или в преддверието, за да отговори, ако я повикам.

Сед­рик ме погледна остро и се запитах дали удивлението не е проличало по лицето ми. Бързо се овладях и приех неутрално изражение, и пос­ледвах мистрес Мастърсън вътре. Тя ни поведе нагоре по вито стълбище, кое­то, трябва да приз­ная, беше елегантно. По стените на къщата се редяха ярки картини, някои – портрети на членове на семейство Торн, а други – окачени прос­то заради красотата си. Разпознах няколко от художниците и почти забавих ход, за да ги огледам по-подробно, преди да си спомня, че не трябва да изоставам.