Ришел Мийд - Бляскавият двор

Стаята, където ни отведе мистрес Мастърсън, беше чудесно обзаведена, с дантелени завеси, обрамчващи прозорец, от кой­то се разкриваше гледка надолу към землището на имението. Стаята съдържаше също и три легла с дебели крака, наподобяващи животински лапи, със скринове в тон с тях, но съвсем не изглеждаше дос­та­тъч­но голяма за никоя от тези мебели, а какво остава пък за три обитателки. Широко отворените очи на Тамзин и Мира намекваха друго.

– Толкова дяволски голяма е – възкликна Тамзин.

– Внимавайте с езика, моля. – Строгото изражение на мистрес Мастърсън поомекна, докато ни оглеждаше. – Скоро ще свикнете с това, а ако имате късмет и учите старателно, ве­роят­но ще имате такава голяма стая само за себе си, когато се омъжите в Новия свят.

Мира леко прокара върховете на пръстите си по тапета на цветя:

– Никога не съм виждала подобно нещо.

Мистрес Мастърсън се наду от гордост:

– Почти всичките ни стаи са с тапети – опитваме се да поддържаме високи стандарти, също толкова добри, колкото тези на столицата. Така, сега. Нека ви заведа долу при другите момичета. Можете да се запознаете с тях, докато говоря с мастър Джас­пър и сина му.

Оставихме оскъдните си притежания в стаята и я пос­ледвахме обратно надолу по стълбището. Останалите коридори на имението бяха украсени по същия начин – със стари портрети и разпръснати наоколо изящ­ни вази. Влязохме в трапезарията, прекрасно обзаведена, открояваща се с тапет на ивици и наситено зелени килимчета. Масата беше застлана с бродирана по ръбовете покривка и подредена с порцелан и среб­ро. Тамзин се беше опитала да си придаде безразлично изражение, когато влязохме в помещението, но при вида му се предаде.

Незабавно съсредоточих вниманието си върху насядалите около масата: седем момичета, кои­то при пристигането ни замлъкнаха. Изглеждаха на същата възраст като нас и всичките бяха много привлекателни. Бляскавият двор може и да претендираше, че намира момичета, кои­то могат да усвоят обноски като тези на по-аристократичните класи, но беше ясно, че външността ни беше голяма част от критериите, довели ни тук.

– Дами – каза мистрес Мастърсън, – това са Тамзин, Аделейд и Мирабел. Предстои им да постъпят в нашия дом. – Към нас добави: – Другите пристигнаха в рамките на пос­ледната седмица. Сега, когато всички вече сте тук, ще оформим офи­циал­но разписанието и разбира се, ще се заемем да прегледаме облеклото на всяка от вас. Ще се обличате по-доб­ре, отколкото когато и да било през живота си, и ще се научите да си придавате стил, какъвто приляга на висшите класи. – Направи пауза и ме огледа. – Макар че косата ти вече е много хубава, Аделейд.

Тя ни нареди да сядаме, а пос­ле излезе да говори с Джас­пър и Сед­рик. Мълчанието продъл­жа­ва­ше, докато всички се преценяваха взаимно с погледи или продъл­жа­ваха да се хранят. Бях изненадващо гладна и се запитах кога ли ще влезе някой прислужник, за да сервира. След няколко минути осъзнах, че нямаше да дойде никой и че трябваше да си сервираме сами. Посегнах към един чайник наб­ли­зо и изпитах съвсем новото преживяване да си налея сама.

Закуската се състое­ше от подбрани плодове и сладкиши. Пресметливостта на Тамзин и боязливостта на Мира не можеха да устоят срещу подобно изобилие и те посегнаха нетърпеливо към подноса. Запитах се дали някога бяха яли такива неща през живота си. И двете бяха слаби. Може би и двете никога не бяха яли много от каквото и да е.

Нарочно избрах тарталета със смокини и бадеми – нещо, чието ядене изиск­ваше малко усилие. По традиция се ядеше, като първо се режеше на малки парчета с еднакъв размер, и използвах забавянето като повод да огледам сътрапезничките си. Първото, кое­то ме впечатли, беше еднаквост в облеклото им. Разбира се, роклите бяха различни по цвят и материя, но предположих, че всичките са преминали през процеса на подбиране на гардероба, за кой­то беше споменала мистрес Мастърсън. Роклите бяха красиви и кокетни, в контраст с по-практичната, коя­то бях наследила от Ада. Платът на моята обаче беше почти толкова качествен, ако не и по-хубав. Облеклото на Мира и Тамзин дори не можеше да се сравнява с нас, останалите, макар че трябваше да предположа, че повечето момичета бяха пристигнали в подобен вид.

Изглежда, че другите също вече бяха имали няколко урока по елементарни обноски, кои­то с променлив успех се опитваха да приложат на практика. Може и да бяха прилично облечени и фризирани, но бяха дъщери на работници и занаятчии. Две момичета се справяха прилично доб­ре с комплекта от десет прибора за хранене. Други не полагаха каквото и да било усилие и се хранеха главно с ръце. Повечето бяха някъде по средата, явно мъчейки се да отгатнат кой прибор да използват, несъм­не­но опитвайки се да си припомнят каквото ги беше научила мистрес Мастърсън през краткия им престой тук. Внезапно забелязах, че Тамзин също ядеше тарталета със смокини и бадеми. За разлика от другите момичета, кои­то прос­то вдигаха сладкиша и отхапваха от него, Тамзин режеше своя съвършено, точно с приборите, с кои­то трябваше. Пос­ле осъзнах, че погледът ѝ беше прикован върху чинията ми и тя подражаваше на всичко, кое­то правех.