Мишел Пейвър - Вълчият брат

Като газеше в дълбокия сняг, Рен дойде при него.

— Хайде — подкани го тя. — Трябва да излезем от Ледената река и да се върнем в Гората.

В този момент Вълк затича към върха на един снежен рид и щом стигна там, обърна уши към подножието му.

— Какво има? — прошепна Рен. — Какво чу той? Тогава го чу и Торак: гласове далеч в планините, преплитащи се в дивата, вечнопроменяща се песен на вълча глутница.

Вълк отметна глава назад, вдигна муцуна към небето и зави: „Аз съм тук! Аз съм тук!“

Торак се смая. Защо виеше на непозната глутница? Вълците-единаци не правеха така. Стараеха се да избягват непознатите си събратя.

Със скимтене помоли вълчето да дойде при него, но то не помръдна от мястото си и продължи да вие: очите му приличаха на две резки, черните бърни оголваха зъбите му. Момчето забеляза, че вече не изглежда толкова малко. Краката му бяха по-дълги и черната козина около плещите му се бе сгъстила. Дори гласът му вече не потреперваше неуверено както преди.

— Какво им казва? — попита Рен.

Торак преглътна.

— Казва им къде се намира.

— А те какво му отвръщат?

Той се заслуша, без да сваля очи от Вълк.

— Говорят с двама членове на глутницата си: следотърсачи, които са слезли на Голата земя, за да търсят северни елени. Изглежда… — Момчето замълча. — … да, намерили са малко стадо. Следотърсачите казват на останалите къде се намира стадото и че трябва да вият с муцуни в снега.

— Защо?

— Това е номер, който вълците използват, за да излъжат елена, че са по-далече, отколкото са всъщност.

Рен го погледна изумено.

— И ти можеш да разбереш всичко това?

Той сви рамене.

Тя завъртя пета в снега.

— Не ми е приятно, когато говориш на вълчи език. Чувствам се странно.

— На мен пък не ми е приятно, когато Вълк говори на други вълци — отвърна Торак. — И аз се чувствам странно.

Рен го попита какво иска да каже, но той не отговори. Беше му трудно да го обясни с думи. Започваше да осъзнава, че макар да знае вълчия език, не беше и никога нямаше да бъде истински вълк. В някои отношения винаги щеше се отличава от вълчето.

Вълк спря да вие и се спусна надолу. Торак коленичи и го прегърна. Почувства деликатните леки кости под гъстата зимна козина, силното биене на вярното сърце. Наведе се да вдиша сладкия тревист аромат на Вълк, а той го близна по бузата и нежно притисна челото си към неговото.

Торак стисна плътно очи. „Никога не ме оставяй“ — искаше да каже на вълчето, ала не знаеше как.

Поеха на север.

Преходът беше изтощителен. Бурята бе намятала снега във високи преспи, с дълбоки до пояс долчинки между тях. Те се бояха от ледени пукнатини и опипваха снега пред себе си със стрели, което ги забавяше още повече. Усещаха как Планините постоянно ги наблюдават, сякаш чакаха да видят дали ще се провалят.

Денят преполови, но не бяха напреднали много — все още се намираха близо до снежната пещера. И тогава се изправиха пред ново препятствие: стена от лед. Беше твърде стръмна, за да я изкачат, и много твърда, за да я пробият. Поредната груба шега на Ледената река.

Рен предложи да иде да огледа, а Торак да я чака с вълчето. Той се зарадва на почивката, защото торбичката от гарванова кожа му тежеше.

— Внимавай да не паднеш в някоя дупка — извика обезпокоено, щом я видя да надзърта в една пукнатина между два от най-високите ледени зъбери.

— Май може да се мине — извика тя в отговор. Освободи се от раницата, промъкна се през пукнатината и изчезна от погледа му.

Тъкмо се канеше да тръгне подире й, когато тя подаде глава.

— О, Торак, ела да видиш! Ние успяхме! Успяхме!

Вълк припна след нея. Торак свали раницата си и ги последва. Не му харесваше да се провира през цепнатината — напомняше му за пещерата, — но щом мина от другата страна, ахна смаяно.

Гледаше надолу към порой от застинали ледени вълни като замръзнал водопад. Под ледения водопад се простираше дълъг склон от едри, заснежени камъни, а отвъд него, само на хвърлей разстояние, проблясвайки в бялата си зимна одежда, започваше Гората.

— Мислех, че няма да я видя повече — каза Рен развълнувано.

Вълк вдигна муцуна, за да подуши миризмите, после погледна към Торак и размаха опашка.

Момчето стоеше безмълвно. Едва сега разбираше колко много боли — наистина боли — да си далеч от Гората. Прекарали бяха извън нея само три нощи, но на него му се струваше, че са изминали цели луни.

Към средата на следобеда се изкатериха на последния леден рид и започнаха да се спускат на зигзаг по склона. Сенките станаха виолетови. Боровете ги приветстваха с натежали от сняг клони. Беше огромно облекчение да са сред тях, далеч от Високите планини. Но тишината им действаше изнервящо.