Мишел Пейвър - Вълчият брат

Обхванаха я нови страхове. Дали нямаше да умре сама, като баща си? Щеше ли да види отново Фин-Кедин? Къде бяха Торак и Вълк? Дори да оцелееха, как щеше да ги открие?

Рен свали другата ръкавица и заопипва шията си за кокалената свирка, която Торак й беше дал. Наду я силно. Тя не издаде звук. Дали я надуваше както трябва? Щеше ли Вълк да я чуе? Може би се получаваше само при Торак. Може би трябваше да си Слушателя.

Тя продължи да надува свирката, докато главата й се замая и започна да й се гади. „Няма да дойдат — помисли си отчаяно. — Сигурно отдавна са изкопали дупка. Ако още са живи…“

Свирката имаше солен вкус. Дали беше от птичата кост, или защото плачеше? „Няма смисъл да плачеш“ каза си тя. Затвори очи и продължи да духа.

Събуди се с чувството, че е обвита от прекрасна топлина. Снегът беше топъл и мек като еленова кожа. Сгуши се в него, толкова сънлива, че не можеше да повдигне клепачи… нито да се пъхне в спалния си чувал…

От унеса я извадиха някакви гласове. Фин-Кедин и Саен бяха дошли да я видят.

„По-добре да ме оставят да спя“ — помисли отпуснато.

Брат й се присмиваше както винаги.

— Защо се излага така? Защо все оплесква нещата?

— Хорд, това не е вярно — отвърна Фин-Кедин. — Тя се справи добре.

— И все пак би могла да направи по-хубава врата обади се и Саен.

— Бях много уморена — избъбри Рен.

Точно тогава вратата се отвори рязко и по нея се посипаха парчета лед.

— Затвори вратата! — запротестира тя.

Едно от лагерните кучета скочи отгоре й и я поръси със сняг, после завря нос под брадичката й. Тя се опита да го отблъсне:

— Лошо куче! Махай се от мен!

— Рен, събуди се! — викаше Торак в ухото й.

— Аз спя — измърмори Рен и зарови лице в снега.

— Не, не спиш! — извика Торак. Той също копнееше за сън, но първо трябваше да направи място за себе си и за Вълк и да събуди Рен. Ако заспеше сега, щеше да е завинаги. — Хайде, Рен, отвори очи! — Той я сграбчи за раменете и я разтърси. — Събуди се!

— Остави ме на мира — промълви тя. — Добре съм.

Но не изглеждаше добре. Лицето й беше на петна и разранено от летящия лед, а клепачите й — ужасно надути. Пръстите на дясната й ръка бяха твърди и восъчножълти, почти като тези на мъртвеца от клана на Червения елен.

Докато дълбаеше снега, Торак се чудеше колко ли още би издържала, ако Вълк не я бе намерил. И колко ли още щяха да издържат двамата с вълчето, ако не бяха намерили нейната снежна пещера. Торак бе съвсем изтощен. Едва ли щеше да има сили тепърва да копае.

От тримата Вълк се държеше най-много. Козината му беше толкова гъста, че снегът се сипеше отгоре й, без дори да се стопи. Едно хубаво отърсване и той се разхвърчаваше на всички посоки.

Като се олюляваше от изтощение, Торак свърши с разширяването на пещерата и затвори входа й, но остави пролука най-отгоре, за пушека от огъня, който си беше обещал да запали. После коленичи до Рен и след няколко опита успя да измъкне спалния й чувал иззад нея.

— Мушкай се вътре — подкани я той.

Тя го изрита.

Торак загреба сняг със замръзналите си шепи и затърка лицето и ръцете й.

— Ох! — изпъшка Рен.

— Събуди се или ще те убия! — изръмжа той.

— Вече ме убиваш! — отвърна тя сърдито.

Знаеше, че трябва да стъкне огън, затова затърка и своите ръце със сняг, а после се опита да ги сгрее, като ги пъхна под мишниците си. Заедно със затоплянето дойде и болката.

— Ох! — простена той. — Ох, ох, боли!

— Какво каза? — попита Рен, като седна и си удари главата в тавана.

— Нищо.

— Да, каза нещо, говореше си сам.

— Аз съм си говорел сам? А ти говореше с целия си клан!

— Не съм — отвърна тя възмутено.

— О, да. — Той се ухили. Най-после се беше събудила. Никога не се бе радвал толкова, че спори с някого.

С общи усилия двамата успяха да запалят огън. Огънят се нуждае от топлина, както и от въздух, затова използваха част от дървата за малка платформа, за да го повдигнат над снега, и този път, вместо да се пипка с огнивото, Торак си спомни за ролката от брезова кора в раницата. Отначало тлеещата гъба отказваше да се разпали, дори и след упорито духане, затова Рен използва късчета прахан, загрети в ръцете й. Най-сетне огънят се разгоря, възнаграждавайки упоритостта им с малък, но ярък пламък.

С капеща от косите вода и тракащи зъби, двамата се сгушиха до него и застенаха, докато той размразяваше ръцете им и покриваше с мехури лицата им. Обаче пламъците ги успокояваха повече от топлината. Всяка нощ от своя живот те бяха заспивали с познатото до болка пращене на горящи дърва и горчиво-сладкия мирис на пушек. Огънят беше част от Гората.