Мишел Пейвър - Вълчият брат

Изведнъж Вълк наостри уши. Беше вперил очи в трупа и се ослушваше.

Стреснат, Торак се наведе по-близо.

Мъртвецът се взираше спокойно в нещо, пъхнато в свития му лакът. Когато видя какво е, момчето се озадачи още повече. Беше обикновена лампа: гладък овал от червен пясъчник, наполовина колкото дланта му, с плитка купичка за рибеното масло и улей за фитила от усукан брадат мъх. Фитилът отдавна бе изгорял, а от маслото бе останало само бледо сивкаво петно.

До него вълчето изскимтя високо. Козината му беше настръхнала, но не изглеждаше изплашено. Това скимтене бе по-скоро… поздрав.

Торак се намръщи. Вълк и преди се беше държал така. В пещерата под Гърмящия водопад.

Обърна очи към мъртвеца. Представи си последните му мигове: свит в снега, вперил поглед в светещото пламъче, докато собственият му живот постепенно е угасвал…

Изведнъж Торак разбра. Най-студеното — тъмният пламък. Последната светлина, която човек вижда, преди да умре, е най-тъмна.

Беше намерил третата част на Нануак.

Като държеше факлата в едната си ръка, Торак развърза торбичката от гарванова кожа с другата и изтърси кутийката в снега.

— Уф-уф! — предупреди го Вълк.

Торак свали космите, с които бе завързана кутийката, и вдигна капачето. Речните очи гледаха сляпо към него, сгушени в извивката на черния каменен зъб. До тях имаше място точно колкото за лампата — сякаш Рен бе знаела с какви размери да направи кутията.

Издърпа едната си ръкавица с изтръпнали пръсти, наведе се над мъртвеца и като внимаваше да не го докосне, взе лампата. Едва когато я прибра на безопасно място в кутийката и торбичката, осъзна, че бе притаил дъх.

Време беше да иде и да намери Рен. Бързо завърза торбичката за колана си. Но щом се обърна да избута плочата, нещо го накара да спре.

Имаше трите части на Нануак. Тук, в тази снежна пещера, където беше в безопасност.

„Ако попаднеш в снежна буря — беше казала Рен, — изкопай си пещера в снега и чакай, докато бурята отмине“.

Пренебрегнеше ли това сега — предизвикаше ли гнева на Ледената река, — сигурно нямаше да оцелее. Нануак щеше да остане заровен с него. Цялата Гора щеше да бъде обречена.

Но ако не излезеше да потърси Рен, тя можеше да умре.

Торак приклекна. Вълк го наблюдаваше напрегнато, кехлибарените му очи изобщо не приличаха на очите на малко вълче.

Факлата в ръката на Торак потрепери. Не можеше просто да изостави Рен. Тя му беше приятел. Но трябваше ли да рискува бъдещето на Гората, за да я спаси?

Както никога досега, закопня за баща си. Баща му щеше да знае какво да прави…

„Но татко не е тук — каза си той. — Ти трябва да вземеш решение. Ти, Торак. Сам“.

Вълк наклони глава на една страна в очакване на следващата му стъпка.

Торак! — изкрещя Рен с всички сили. — Торак! Вълк! Къде сте?

Беше сама в бурята. Можеше да са на три крачки от нея, но нямаше да ги види. Можеше да са паднали в някоя пукнатина, но нямаше да чуе виковете им.

Вятърът я захвърли в една пряспа и тя се задави със сняг. Едната й ръкавица се изхлузи и Ледената река я отнесе.

— Не! — извика тя отчаяно и заудря снега с юмруци — Не, не, не!

Запълзя на четири крака под брулещия вятър. „Запази спокойствие! Намери твърд сняг! Започни да копаеш!“

Най-сетне, след безкрайна борба, попадна на снежна могила. Вятърът я беше втвърдил, но не толкова, че да се превърне в лед. Рен измъкна брадвичката си от колана и започна да копае дупка.

„Сигурно Торак прави същото — каза си тя. — Моля се на Духа да е така“.

С изненадваща бързина издълба една дупка, достатъчно голяма да побере нея и раницата й, ако се свие на кълбо. Дълбаенето я затопли, но не чувстваше останалата си без ръкавица ръка.

Вмъкна се заднишком в пещерата и струпа изкопаните парчета на входа. Изведнъж се озова затворена в ледена тъмнина. Дъхът й скоро стопи натрупания по дрехите й лед и тя започна да трепери. Щом очите й свикнаха с мрака, видя, че голите й пръсти са бели и твърди. Опита се да ги раздвижи, но те не помръдваха.

Знаеше за леденото ухапване: миналата зима Аки, синът на старейшината на Глигановия клан, беше загубил три пръста заради него. Ако не успееше да затопли бързо пръстите си, те щяха да почернеят и да умрат; и тогава щеше да й се наложи да ги отреже или също да умре. Отчаяно се зае да духа върху тях, после пъхна ръката си в кожуха, под мишницата си. Ръката й беше вдървена и студена, сякаш вече не бе част от нея.