Мишел Пейвър - Вълчият брат

Торак извади последното руло сушено еленско месо и го раздели на три. Рен му даде да пие вода от меха й. Дори не бе подозирал, че е жаден, но щом отпи една голяма глътка, почувства как силите му се възвръщат.

— Как ме намери? — попита тя.

— Не бях аз — отвърна той. — Вълк те намери. Не знам как.

— Аз знам — рече Рен и му показа кокалената свирка.

Торак си представи как бе надувала тази беззвучна свирка в тъмното. Чудеше се какво ли е да останеш съвсем сам. Той поне имаше Вълк.

Разказа й за трупа от клана на Червения елен и че е намерил третата част на Нануак. Не спомена нищо за ужасния момент, когато се бе поколебал дали да я търси. Изпитваше прекалено голям срам.

— Каменна лампа — промърмори момичето. — Нямаше да се сетя за това.

— Искаш ли да я видиш?

Рен поклати глава. След малко рече:

— На твое място щях да се замисля дали да напусна снежната пещера. Рискувал си Нануак.

Отначало Торак не отвърна нищо. После каза:

— Замислих се. Мина ми през ума да остана и да не те потърся.

Тя се умълча.

— Е — рече накрая, — и аз щях да постъпя така.

Той не знаеше дали се почувства по-добре или по-зле, след като си призна.

— Кажи ми честно, какво би направила ти? Щеше ли да останеш? Или щеше да тръгнеш да ме търсиш?

Рен обърса носа си с опакото на ръката. После откри острите си зъби в усмивка.

— Кой знае? Може би… това е било ново изпитание: не дали ще намериш третата част на Нануак, а дали ще я рискуваш заради приятел.

Торак се събуди, обвит от бледа синя светлина. Не знаеше къде се намира.

— Бурята свърши — каза Рен. — Схванал ми се е вратът.

Вратът на Торак също се беше схванал. Сгушен в спалния си чувал, той се обърна бавно към нея.

Очите й вече не бяха подути, но лицето й беше червено и се лющеше. Усмихна му се и чертите й се изкривиха от болка.

— Ох — изграчи тя. — Оцеляхме!

Той също се усмихна и веднага съжали. Сякаш някой бе жулил лицето му с пясък. Сигурно изглеждаше точно като Рен.

— Сега ни остава само да се измъкнем от Ледената река — рече той.

Вълк скимтеше да го пуснат навън. Торак потърси брадвичката си и направи дупка. В пещерата нахлу светлина и вълчето тутакси изхвърча навън. Торак запълзя след него.

Озова се сред блестящ свят от снежни хълмове и изваяни от вятъра хребети. Небето бе яркосиньо, като измито. Цареше абсолютна тишина. Ледената река бе легнала да спи.

Без предупреждение Вълк се хвърли отгоре му и го повали в една снежна пряспа. Преди да успее да се изправи, вълчето скочи върху гърдите му, като се усмихваше широко и махаше с опашка. Торак се засмя и посегна да го хване, но Вълк се измъкна, завъртя се във въздуха и тупна долу с вирната към гърба опашка. „Хайде да си играем!“

Торак застана на четири крака. „Добре, давай!“

Вълчето се метна върху него и двамата се затъркаляха по снега. Вълк хапеше и дърпаше косата на побратима си, а той завираше глава в козината му и го гризеше по врата. Накрая Торак подхвърли високо във въздуха снежна топка. Вълк направи един от невероятните си въртеливи скокове и сключи челюсти около топката. Приземи се в една снежна пряспа и излезе от нея с пухкава купчинка сняг на върха на носа.

Докато Торак се мъчеше запъхтяно да се изправи на крака, видя, че и Рен се измъква от снежната пещера.

— Дано не сме много далеч от Гората — каза тя, като се прозя. — Какво е станало с наметката ти?

Тъкмо се канеше да й обясни, че бурята я е отнесла, когато се обърна… и забрави за наметката.

На изток, отвъд тяхната снежна пещера, отвъд самата Ледена река, се извисяваха Високите планини бяха ужасно близо.

В продължение на много дни мъглата ги бе скривала от погледа им, а вчера от надвисналите ледени скали не можеше да се види нищо. Сега на ясната студена светлина Планините се врязваха дълбоко в небесната плът.

Торак усети как му се завива свят. За първи път в живота му те не бяха просто някакви тъмни очертания на източния хоризонт. Намираше се в самото им подножие: протягаше врат към огромни ледени скали, към черни върхове, които пронизваха облаците. Усещаше мощта и негостоприемността им. Те бяха убежище на духовете. Не на хората.

„Някъде сред тях — помисли той — се намира Планината на Световния дух. Планината, която съм се заклел да намеря“.

Червеното око се издигаше все по-високо. Торак имаше само няколко дни, за да намери Планината.

Но дори и да я намереше, какво щеше да прави после? Какво всъщност трябваше да стори с Нануак? Как изобщо щеше да унищожи мечката?