Мишел Пейвър - Вълчият брат

— Не е заради мечката — прошепна Рен. — От нея нямаше и следа на Ледената река. Едва ли е заобиколила през долините, би й отнело дни.

Торак погледна към Вълк. Ушите му бяха прибрани назад, но козината му не беше настръхнала.

— Не е наблизо — каза той. — Ала не е и много далеч.

— Я виж! — възкликна момичето и посочи към снега под една хвойна. — Птичи следи.

Торак спря да ги разгледа.

— Гарван. Ходел е, не е подскачал. Това означава, че не е бил изплашен. Имало е и катерица. — Той й показа пръснатите в подножието на един бор жълъди, изгризани като ябълка. — Ето и заешки следи. Много пресни.

— Щом са пресни, е добър знак — зарадва се Рен.

— Хм. — Торак се взря в сенките. — Това обаче не е.

Бизонът лежеше на една страна, подобно на голям кафяв камък. Приживе бе надвишавал на ръст и най-високия човек, лъскавите му черни рога бяха внушителни. Но мечката бе разпорила корема му и го беше оставила да лежи в безформена маса на аления сняг.

Торак се загледа в едрото мъртво животно и почувства как го изпълва гняв. Въпреки размера си, бизоните бяха кротки създания, които използваха рогата си само да се бият за женски или да защитават малките си. Този тъпонос бизон не заслужаваше подобна брутална смърт.

Трупът му дори не бе послужил за храна на другите животни. Лисиците и белките не го бяха доближили; нямаше следи от гарваново пиршество. Горските обитатели не искаха да докоснат плячката на мечката.

— Уф-уф — излая Вълк и затича в кръг с настръхнала козина.

— Не се приближавай — предупреди го Торак. Вече се здрачаваше, но той все още можеше да различи мечите следи и не искаше вълчето да ги докосва.

— Не прилича на прясна плячка — каза Рен. — Това все пак е нещо.

Торак разгледа трупа, като внимаваше да не докосва следите. Натисна го с една пръчка и кимна:

— Твърд е като камък. Лежи тук поне от един ден.

Зад него Вълк изръмжа.

Момчето се зачуди защо е толкова неспокоен — животното не беше скоро убито.

— Мислех, че щом се върнем в Гората, ще се чувствам по-спокойна — каза Рен. — Мислех…

Но Торак така и не разбра какво е мислела. Внезапно снегът под дърветата изригна и двамата се оказаха заобиколени от няколко високи, облечени в бяло, фигури.

Твърде късно момчето осъзна, че Вълк не беше ръмжал заради бизона, а заради тези мълчаливи нападатели. „Гледай зад гърба си, Торак“. Беше забравил. Отново.

Като стисна ножа в едната ръка, а брадвичката в другата, той се приближи заднишком до Рен, която вече беше поставила стрела на лъка си. Вълк се скри в сенките. Застанали гръб до гръб, Торак и Рен се озоваха срещу кръг от настръхнали стрели.

Най-високата от фигурите в бяло пристъпи напред и отметна качулката си. В здрача червеникавата й коса изглеждаше почти черна.

— Най-после ви пипнахме — каза Хорд.

Защо се държиш така? — извика Рен. — Той се опитва да ни помогне! Не можеш да се отнасяш с него като с враг!

— Само гледай — отвърна Хорд и повлече Торак през снега.

Той се помъчи да остане прав, но не беше лесно, с вързани на гърба ръце. Нямаше надежда за бягство: бе заобиколен от Ослак и четирима яки мъжаги от Гарвановия клан.

— По-бързо! — подканяше ги Хорд. — Трябва да стигнем лагера преди мръкнало!

— Но това е Слушателя! — не се предаваше момичето. — Мога да го докажа! — Тя посочи торбичката от гарванова кожа на кръста на Торак. — Той намери и трите части на Нануак!

— Нима? — измърмори Хорд. Без да забавя ход, изтегли ножа си и откъсна торбичката от колана на Торак. — Е, сега са мои.

— Какво правиш? — извика Рен. — Върни я обратно.

— Затваряй си устата! — кресна й Хорд.

— Няма! Кой казва, че можеш да…

Хорд я зашлеви през лицето. Ударът беше толкова силен, че тя политна и се свлече на земята.

Ослак изръмжа недоволно, но Хорд го предупреди да не се бърка. Гледаше задъхан как момичето се изправя на крака.

— Ти вече не си ми сестра — изсъска той. — Мислехме, че си мъртва, когато намерихме колчана ти в Реката. Фин-Кедин не говореше три дни, но аз не скърбях. Радвах се. Ти предаде клана си и ме посрами. По-добре да беше умряла.

Рен опипа с трепереща ръка устната си. Беше разкървавена. Върху бузата й се появи червена следа.

— Не биваше да я удряш — каза Торак.

Хорд му се озъби:

— Ти не се бъркай!

Момчето впи гневен поглед в Хорд и остана шокирано от промяната в него. Вместо снажния млад мъж, с когото се беше бил преди по-малко от месец, сега сякаш виждаше призрак. Очите на Хорд бяха зачервени от недоспиване, а на ръката, с която стискаше Нануак, нямаше нокти — само сълзящи рани. Нещо го ядеше отвътре.