Дерек Ланди - Скълдъгъри Плезънт

Стефани вече цялата бе вледенена отвътре, безчувствена, последните частици от нея се разлитаха като пепел от гаснеща жарава. Нямаше значение. Нека отлетят. Никакви грижи повече.

Серпин и лудешкия му хилеж. Очите. Устата. Толкова много зъби. Лице, разкривено от удоволствието на звяр. И после кожата се промени, изчезна, усмивката бе изтрита, очите като смарагди угаснаха, върху тях се спусна пелена и Серпин се превърна в пепел, и се разпадна на пода.

И тогава в ушите й започна настойчив звън, върховете на пръстите й също зазвънтяха от нахлулата топлина и усещания, сърцето й заби, дробовете й конвулсивно поеха въздух и тя се задави.

Скълдъгъри изтича и се надвеси над нея.

— Добре ли си?

Стефани можеше само да трепери. Кракът й помръдна и тя изскимтя от болка, само че поносима, добра болка.

— Хайде. — Скълдъгъри я подхвана. — Да те изведем от тук.

Тя се облегна на него и той почти я изнесе на ръце от помещението, в коридора. Докато преминаваха покрай затвора, вратата се отвори и от там със стенание се изтърси Танит, цялата обляна в кръв.

— Танит?

— А, хубаво. Живи сте — промълви Танит, но нямаше сили за повече.

Скълдъгъри подхвана и нея и крепейки ги, излезе във фоайето. Бавно изкачиха стълбището и тръгнаха през Музея за восъчни фигури. Накрая излязоха в мократа нощ. Вече не валеше.

Чайна стоеше до колата си и ги чакаше. Когато се приближиха достатъчно, за да може Стефани да види деликатните й обици в подробности, жената проговори:

— И тримата сте били в по-добра форма.

— Можеше да помогнеш малко — рече Скълдъгъри и те спряха.

Чайна повдигна рамене.

— Знаех, че можете да се оправите и без мен. Вярвах във вас. Серпин?

— Прах. Твърде много планове, твърде много системи. Рано или късно, щяха да си попречат една на друга. Винаги това е бил проблемът му.

— Как го направихте?

— Искаше безсмъртие, затова сам си избра смъртта — или по-скоро не-смъртта.

— Аха — усмихна се Чайна. — И понеже Скиптъра може да се използва, само ако предишния му собственик е мъртъв, или в случая — немъртъв…

— Го взех и го използвах върху него. — Скълдъгъри вдигна оръжието. — Само че нещо се случи. Вече няма енергия.

Чайна взе Скиптъра, заобръща го.

— Бил е подхранван от омразата на Нефариан. Когато си го използвал срещу източника му на енергия, си го накарал да се самоизяде. Поздравления, Скълдъгъри, успя да счупиш съвършеното оръжие. Сега е само украшение.

— Украшение, което ще задържа, благодаря.

Чайна му хвърли кос поглед.

— Ще го откупя от теб.

— Защо ти е? Няма стойност.

— Сантиментални причини. А и знаеш колко запален колекционер съм.

— Ех… Добре, взимай го.

Отново спиращата дъха усмивка.

— Благодаря ти! А Книгата?

— Унищожена.

— Колко типично за теб — да унищожиш неунищожимото. Много обичаш да чупиш, приятелю…

— Чайна, дори моите кости са вече уморени…

— Тогава ще ви оставя.

— Блис е още вътре — намеси се Стефани. — Мисля, че е работил в наша ползва през цялото време. Не знам дали е жив.

— Брат ми е доста издръжлив. Опитвала съм да го убия три пъти, но той просто не се дава. — Чайна се вмъкна в колата си и се обърна към тях. — О, и между другото — поздравления, спасихте света.

И с последна прелестна усмивка тя отпраши. Небето просветляваше.

— Знаете ли нещо интересно? — отбеляза с мъка Танит. — Още имам огромна дупка в гърба.

— О, извинявай — каза Скълдъгъри и ги помъкна към бентлито.

Някъде в Хагард лаеше куче. Някъде един шофьор натискаше клаксона си, а другаде хора се смееха. В петъчната вечер от баровете и кръчмите на главната улица през отворения прозорец на Стефани долиташе музика и откъслечни песни.

Стефани седеше на стола си, вдигнала крак на леглото. Скълдъгъри я бе завел при един свой приятел, свадлив дядка, който бе излекувал счупения й крак за по-малко от час. Още бе схванат и синините не бяха спаднали, но след няколко дни щеше да е като нов.

Тя нямаше нищо против да си почине малко след седмица, изпълнена с удивление, магия, смърт и разрушение.

Скълдъгъри седеше на перваза и й разказваше какво се случва по света, извън стаята й. Белият Секач го нямаше и никой не знаеше защо, или дори как е пренебрегнал заповедта на господаря си. Скълдъгъри подозираше, че си има нов господар, но кой — още бе неизвестно. Съюзниците на Серпин се бяха събрали за атака, но при новините за смъртта на магьосника отново се бяха изпокрили. Големият план на Серпин се бе провалил, но заради него Секачите вече почти не съществуваха и всички работеха извънредно, за да поддържат фронта.