Дерек Ланди - Скълдъгъри Плезънт

— Как го направи? Как се доближи толкова, без Скиптъра да ме предупреди? Някоя неизвестна за мен магия?

Стефани мълчеше.

— Г-це Каин, зная, че се опитвате да го скриете, но виждам страха в очите ви. Не искате да загинете, нали? Разбира се, че не. Имате цял един живот пред себе си. Ако само не се бяхте забъркала в смъртта на чичо си, нямаше да сте тук.

Чичо ви беше много твърдоглав човек, като вас. Ако той пък ми беше дал ключа, никой нямаше да е в тази ситуация. Той спъна плановете ми, причини ми много ненужно напрежение и беди. Много хора загинаха заради него.

— Не смей да виниш чичо ми за хората, които ти си убил! — яростно просъска Стефани.

— Не съм искал това. Не съм искал конфликт. Исках просто да премахна Старейшините и да взема Книгата. Виждаш ли колко просто би било иначе? А трябваше да прегазя през река от трупове. Тези смърти са на сметката на чичо ти. — Омразата на Стефани изстина в сърцето й.

— Не, не е нужно да ставате една от тях, г-це Каин. Може да оцелеете. Да живеете. Виждам нещо у вас. Мисля, че ще ви хареса новия ми свят.

— Не бих се обзаложила — промърмори Стефани.

Серпин я дари с търпелива усмивка и доближи лице до нейното.

— Може да оцелееш… ако ми кажеш как стигна толкова близо до Скиптъра, без да те усети.

Останала без оръжия, Стефани го заплю. Той въздъхна и я запрати към една колона. Тя падна разкривена на земята.

Не можеше да фокусира погледа си. Болката бе нещо тъпо и далечно. Чуваше гласа му като през стена.

— Няма значение. Всеки момент ще поробя всяко едно човешко същество на планетата и няма да има повече тайни. Няма да има магия, скрита от мен. И когато се завърнат Безликите, ще претворят света в място на великолепен мрак.

Той я подмина, превърна се в парче сянка в ръба на полезрението й. Трябваше да стане. Трябваше да си опомни. Болката. Трябваше да допусне болката от счупения крак. Сега не бе нищо повече от мътно усещане — трябваше да й позволи да нахлуе отново.

Фокусира се върху крака си. Той пулсираше, всеки пулс врязваше болката с нова сила и малко по малко умът й се изостри. Когато болката се върна с пълна сила, Стефани прехапа устни, за да не изкрещи.

Серпин вървеше към Книгата. Стефани стисна ръба на една маса и се придърпа на здравия си крак. Сграбчи първото, което й попадна — стъклен мускал, пълен със зелена течност — и го метна по Серпин. То уцели гърба му и се счупи, а течността се изпари и разтвори във въздуха. Той се извъртя гневно.

— Ти, скъпа, доказа, че си твърде досадна за собственото си добро. — Серпин вдигна червената си ръка, а зад Стефани Скиптъра отново запя. Скълдъгъри падна от тавана, строполявайки до Серпин. Детективът се огледа.

— А, върнах се.

— Да, върна се. — Серпин изрита Скълдъгъри и той изпъшка. Докато се изправяше, Серпин грабна черепа му и заби коляно в слепоочието. Скълдъгъри се просна по гръб.

Беше ред на Скиптъра, който лежеше зад Стефани. Тя се опита да го докопа, но лилавата нишка я стегна през кръста и я вдигна на счупения й крак.

Докато момичето викаше от болка, Серпин премести нишката си към Скиптъра и го дръпна в лявата си ръка, след което запрати лъч черна енергия към Скълдъгъри. Той залегна, а голямо парче от стената зад него се превърна в прах. Скълдъгъри стреля и го уцели в гърдите.

— Още е тази твоя играчка — каза Серпин, развеселен и невредим. — Колко причудливо.

Скълдъгъри застана пред него, започна да го обикаля. Скиптъра стоеше отпуснат до тялото на врага му.

— Ще бъдеш спрян. Винаги досега сме успявали.

— О, стари мой враже, сега е различно. Тези дни отминаха. Кой остана на твоя страна? Помниш ли усещането да си мъж? Истински мъж, не тази пародия. Имаше армия на своя страна, хора, готови да се бият и да умрат за каузата ти. Искахме да върнем Безликите, да ги почитаме като Боговете, каквито са, вие искахте да се провалим, да дадете шанс на човечеството, този триумф на обикновеното и посредственото. Е, имаха шанс, сега времето им изтече.

Пръстът на Скълдъгъри натисна спусъка отново. От гърдите на Серпин пръсна черна кръв и раната незабавно се затвори. Серпин се разсмя.

— Толкова много безпокойство ми причини през всичките тези години, детективе, почти съжалявам да сложа край.

— Какво, предаваш ли се? — наклони глава Скълдъгъри.

— Това ще ми липсва. Ако ще те облекчи, можеш да мислиш за предстоящата си гибел, като за нещо добро. Едва ли ще искаш да живееш в мястото, в което моите господари ще превърнат света.