Дерек Ланди - Скълдъгъри Плезънт

Тялото й бе изтощено. Умът — също. Чувстваше крайниците и клепачите си като от олово. Тя изрови мобилния си телефон от джоба на дънките си — като по чудо водата не го бе съсипала. Натисна бутон и часът светна на дисплея. Тя изстена и погледна навън, където сутрешният светлик започваше да се пропива в небето.

— Какво има? — попита Скълдъгъри. — Ранена ли си?

— Не, но ще бъда, ако не се върна в къщата на Гордън. Майка ми ще дойде да ме прибере.

— Не изглеждаш много доволна.

— Ами, не искам да се върна в онзи свят — скучно градче със съседи-клюкари и гадни лели.

— Вместо това предпочиташ да те нападат по два пъти всяка нощ?

— Зная, че ще прозвучи ненормално, но — да! Тук поне се случва нещо.

— По-късно днес ще посетя един приятел, който може да ни помогне. Може да дойдеш, ако искаш.

— Наистина?

— Мисля, че май имаш истински усет за тази работа.

Стефани трудно скриваше вълнението от гласа си:

— Ами магия?

— Какво магия?

— Ще ме научиш ли?

— Дори не знаеш дали си способна на магия.

— Как да разбера? Някакъв тест ли има?

— Да, отрязваме ти главата. Ако ти порасне нова, можеш да правиш магия.

— Пак се правиш на интересен, нали?

— Мерси, че забеляза.

— Значи ще ме научиш?

— Не съм учител. Детектив съм. Вече си имам работа.

— Да, разбира се. Само дето наистина искам да се науча, а ти знаеш всичко!

— Ласкателството ти е много умело.

— Но, ако не искаш да ме учиш, няма проблем, наистина. Винаги мога да помоля Чайна.

Скълдъгъри я погледна.

— Чайна няма да те научи. Няма, защото тя не прави нищо, което не е в нейна полза. Отначало може да не го забележиш, може да си помислиш, че наистина е мила с теб, но никога не можеш да й вярваш.

— О кей тогава!

— О кей! Съгласихме се значи?

— Съгласихме се. Не вярваме на Чайна.

— Добре. Радвам се, че поне това изяснихме.

— Значи ще ме научиш на магия?

Той въздъхна.

— Оправянето с теб ще е истинско изпитание, нали?

— Така ми казват даскалите в училище.

— Това ще е забавно — отбеляза суховато детективът. — Просто си знам.

Скълдъгъри остави Стефани в имението на Гордън и половин час по-късно колата на майка й разплиска огромните локви пред него, а дъщеря й излезе да я посрещне. Успя да отклони вниманието й от къщата, за да не забележи, че входната врата едва се подпира на рамката си.

— Добро утро — поздрави я майка й, когато Стефани влезе при нея в колата. — Всичко наред ли беше?

— М-м да, всичко беше съвсем наред.

— Изглеждаш малко пооръфана.

— О, много ти благодаря, мамо.

Майка й се смя, докато не стигнаха до портата на имението.

— Извинявай. Как мина нощта?

Стефани се поколеба, после направи неопределен жест с ръка.

— Нищо особено.

Нефариан Серпин имаше посетител. Кухите хора му се покланяха дълбоко, докато крачеше по коридорите на замъка си. Отдалеч изглеждаха истински, но отблизо представляваха просто евтини имитации на живот. Приличната им на хартия кожа беше само безизразна обвивка, издута отвътре от отровни газове. Само дланите и стъпалата им бяха солидни и тежки — краката им потракваха, когато ходеха, а дланите притегляха ръцете надолу и Кухите хора добиваха постоянно изгърбен вид.

Броят им растеше с наближаването на главния чертог. Бяха прости създания, но изпълняваха прилежно каквото им се заповядваше. Не знаеха какво да правят с този посетител и затова просто се тълпяха около него. Серпин влезе в голямата зала, Кухите хора му направиха място и към него се обърна мъж в тъмен костюм.

— Г-н Блис 3 3 bliss — блаженство — Б.пр. — вежливо започна Серпин. — Мислех, че сте мъртъв.

— И аз това чух — отвърна му Блис. Той беше елегантен мъж, изтъкан целия от мускули, висок колкото Серпин, но докато домакинът му имаше черна коса и проблясващи изумрудени очи, Блис бе плешив, а очите му бяха леденосини. — Всъщност, аз пуснах този слух. Помислих си, че може да откаже хората да ме търсят, за да се насладя на пенсията си.

— Отказва ли ги?

— За нещастие, не.

Серпин направи знак на Кухите хора да ги оставят и поведе г-н Блис към гостната.

— Може ли да ви предложа питие? — попита Серпин, упътвайки се към алкохолното барче. — Или ви е твърде рано?

— Тук съм по работа. На Старейшините.

Серпин се обърна, усмихна му се.

— И как са Старейшините?

— Разтревожени.

— Кога не са?

Серпин се приближи до креслото при прозореца, погледа слънцето в опитите му да се издигне, после седна, кръстоса крака и зачака Блис да продължи. Последният път, когато двамата бяха в една стая, се опитваха да се убият един друг, докато около тях ураган срутваше мястото. Фактът, че Блис още стоеше прав, сочеше, че и той си мисли същото. Блис внимаваше.