Дерек Ланди - Скълдъгъри Плезънт

— Старейшините ме повикаха, защото преди пет дни двама от хората им са изчезнали — Клемент Гейл и Александър Слейк.

— Какво злощастие. Но не мисля, че някога съм имал удоволствието да познавам който и да е от тях.

— Били са назначени да… те наблюдават, от време на време.

— Шпиони?

— Ни най-малко. Просто наблюдатели. Старейшините са сметнали за благоразумно да си имат представа какво правят някои от последователите на Меволент, за да са сигурни, че никой не нарушава условията на Примирието. Ти винаги си бил на върха на този списък.

— И мислиш, че имам нещо общо с изчезването им? Аз съм вече човек на ненасилието. Търся само знание.

— Търсиш тайни.

— Караш го да звучи толкова зловещо, г-н Блис. Колкото до изчезналите „наблюдатели“, може да се появят живи и здрави, а Старейшините да ти се извинят, че са те върнали на работа.

— Появиха се вчера.

— О?

— Мъртви.

— Колко ужасно.

— Нито следа по телата им. Нищо, което да подсказва как са умрели. Да ти звучи познато?

Серпин се замисли за миг, после повдигна вежда и облечената си в ръкавица дясна ръка.

— Мислиш, че това е причината? Мислиш, че аз съм убиецът? Не съм използвал тази сила от години. Когато се сдобих с нея, мислех, че е нещо прекрасно, но сега гледам на нея като на проклятие, непрестанен спомен за многото ми грешки и престъпления в името на Меволент. Ще ви кажа, г-н Блис, дълбоко се срамувам от това, което съм сторил с живота си.

Блис стоеше там безмълвен и Серпин почти развали всичко, но се сдържа да не избухне в смях и запази вида си на подигравателна невинност.

— Благодаря за съдействието. — Блис се упъти към изхода. — Ще поддържаме връзка, в случай, че искам да ти задам още някой въпрос.

Серпин изчака госта му да стигне до вратата и каза:

— Сигурно са много уплашени.

Блис се спря.

— И защо го казваш?

— Изпратиха теб, нали така? Защо не изпратиха детектива, чудя се?

— Скълдъгъри Плезънт е зает с друго разследване.

— Тъй ли било? Или са си мислели, че можеш да ме стреснеш.

— Мислеха, че може би ще ме послушаш. Това Примирие ще продължи, дотогава, докогато и двете страни го искат. Старейшините го искат.

— Много хубаво от тяхна страна.

Едрият мъж го изгледа, като че искаше да прочете мислите му.

— Внимавай, Нефариан. Може да не ти хареса какво ще намериш в края на пътя, по който си поел.

— Сигурен ли си, че не искаш да ми правиш компания за едно питие? — усмихна се Серпин.

— Имам да гоня самолет.

— Някъде на почивка?

— Имам среща в Лондон.

— Дано мине добре. Ще пийнем някой друг път тогава.

— Може би.

Г-н Блис кимна леко и си тръгна.

Стефани си легна, веднага когато се прибра, и се събуди няколко минути след два часа следобед. Тя отиде боса до банята и се изкъпа, а всичките й болки се събудиха под душа. Коленете й бяха ожулени и порязани от влаченето по паважа. Цялата беше нашарена с морави синини. Вратът й бе схванат.

Излезе от душа, подсуши се и облече чисти дънки и тениска. Слезе боса на долния етаж със старите си дрехи и ги хвърли в пералнята, изсипа праха за пране и я включи. Само след като успя да намери нещо за хапване, си позволи да мисли за предната вечер.

Е, помисли си тя, наистина се случи.

Обу се и излезе в топлия, слънчев ден. В края на тяхната улица тя подмина стария кей и сви по главната улица. Нормалност. Деца ритат топка, карат колело и се смеят, кучета търчат насам-натам, размахват опашки, съседите говорят със съседите, а светът е същият, какъвто някога бе мислела, че е. Без живи скелети. Без магия. Без хора, опитващи се да я убият.

Лудешки смях се откъсна от устните й, когато осъзна колко много се е променил живота й за едно денонощие. От съвсем нормално момиче се бе превърнала в цел за откачалки, разтварящи се във вода и в партньор на детектив-скелет, тръгнал да разрешава убийството на чичо й.

Стефани се спря. Убийството на чичо й? Откъде й бе хрумнало това? Гордън бе починал от естествена смърт — лекарите бяха го потвърдили. Тя се смръщи. Но тези доктори живееха в свят без ходещи, говорещи скелети. Но защо пък ще предполага, че е бил убит? Какво я бе накарало да си го помисли? Спомни си думите на Чайна: „Има предмети, които не могат да станат нечия собственост, ако просто бъдат откраднати. В такива случаи предишният собственик трябва да е мъртъв, за да може крадецът да се възползва от предмета.“

Нападателят й, и този, който го беше изпратил, искаха нещо. Искаха го достатъчно силно, за да я убият. И ако го искаха толкова силно, биха ли чакали чичо й да се спомине сам, преди да започнат да го търсят?