Дерек Ланди - Да играеш с огъня

Една врата водеше до друго помещение, където вероятно се съхраняваха масите и столовете в свободните часове. Там бе тъмно, но Валкирия не си направи труда да включи лампата. Остави палтото си на единствената останала в стаята маса и извади от джоба му дълга кутия. Бе помолила Скълдъгъри да спре покрай имението на Гордън, за да вземе нещо. Валкирия се радваше, че детективът не я бе попитал какво. Ехо-камъкът засвети и Гордън се материализира.

— Тук ли сме? — прошепна развълнувано той.

— Внимавай — предупреди го Валкирия. — Ако някой те види…

— Знам, знам — каза чичо й и се прокрадна към вратата. Надзърна. — Виж ги всичките. От години не съм виждал тези хора. Не познавам половината от тях.

Валкирия застана до него. Той започна да сочи.

— А, ето я майка ти. Ех, колко красива изглежда. Ще й кажеш ли?

— Разбира се.

— Ето го и Фъргус. И баща ти. А, и Берилия. Какво прави? Лицето й е изопнато. Инсулт ли е получила?

— Мисля, че се усмихва.

Той поклати глава тъжно.

— Не й отива хич. И, боже мой, откъде идва тая музика? — Той се попремести, за да разгледа двамата идиоти в синьо. — Е, това е направо… жалко. И някакви хора танцуват? Ужасно. И мъртъв не бих се вяснал там.

Той се сепна, осъзна какво е казал и се ухили. Валкирия погледна през прозореца, но не можа да види нищо в мрака.

— Страх ли те е? — попита внимателно Гордън.

Тя сви рамене.

— Не ме кефи да съм примамка за вампир.

— Шокиран съм от тези новини — отвърна той, не особено шокиран. — Ако промениш решението си, Скълдъгъри би разбрал. Няма срам в страха.

Тя кимна, но не продума.

— Познавам го — продължи Гордън. — Не иска да те види наранена, аз — също, дори още повече. Стефани, или Валкирия, или както там се наричаш сега. Още си любимата ми племенница, а аз съм твоят мъдър чичо.

— Ти си мъдър? — пошегува се Валкирия.

Той се престори на обиден.

— Пита ме момичето, което е примамка за вампир.

— Прав си.

Тя зърна движение от залата. Някой влизаше. Гордън се паникьоса, опита се да намери място за криене и се шмугна зад вратата.

Каръл и Кристъл нахлуха, блъскайки вратата. Тя премина през Гордън и се тресна в стената. Той вече бе напълно видим, ако и с плътно затворени очи. Започнеха ли да се оглеждат Каръл и Кристъл, щяха да видят мъртвия си чичо точно зад себе си.

— О — каза Каръл. — Ти си.

— Да — сковано отвърна Валкирия. — Аз съм.

— Тук си с приятелите си, а? — рече Кристъл и близначките се разсмяха.

Зад тях Гордън отвори едно око, видя, че вече не е скрит и пак се паникьоса.

— Просто си почивам от всички — каза Валкирия. — Какво ви води тук?

Гордън падна на колене и длани и пропълзя под масата, преминавайки през покривката, без да я помръдне.

Карол погледна Валкирия през притворени клепачи, които вероятно изразяваха презрение.

— Просто си търсим място да запалим. — Тя извади цигара от страховито кичозната си чантичка.

— Пушиш ли? — попита Кристъл.

— Не — рече Валкирия. — Никога не съм виждала смисъл.

— Типично — промърмори Каръл и Кристъл се направи, че сподавя смеха си. — Добре, тогава отиваме другаде. И по-добре да не казваш и думичка. По-добре да си държиш устата затворена.

— Естествено.

Близначките се спогледаха победоносно и излязоха.

Гордън се изправи през масата.

— Ааа. Близначките. Още помня деня, в който се родиха… колкото и да се мъча да го забравя.

Валкирия пак гледаше през прозореца.

— Страхът е нещо хубаво, нали знаеш? — опита се да я успокои той.

— Не ми харесва.

— Но те пази. Смелостта все пак не е липсата на страх, а осъзнаването и покоряването му.

— Мисля, че прочетох това на кутия с овесени ядки веднъж — усмихна се момичето.

— Е, нищо чудно. Оттам е цялата ми мъдрост.

Валкирия се обърна от прозореца към вратата. От другата й страна роднините й се смееха, пиеха, разговаряха и танцуваха.

— Страх ме е. Страх ме е да не пострадам, страх ме е да не умра. Но още повече ме е страх да не предам родителите си. Виждам другите хлапета на моята възраст — срам ги е от родителите им. Майките не спират да се суетят около тях, бащите си мислят, че са забавни, но не са. Но обичам родителите си, защото са добри хора. И ако се провалим, ако не спрем Венгос и Гротескния, тогава родителите ми… — и гласът й изведнъж се пречупи — … ще умрат.

Чичо й само я гледаше, без да отрони и дума.

— Не мога да позволя това — каза тя.

В очите на Гордън личеше всичко, не бе нужно да й отвръща. Той само кимна и промърмори: