Дерек Ланди - Да играеш с огъня

Сенките се изстреляха към нея по волята на Венгос. Чайна успя да се измести в последния момент и мракът се заби в колата зад нея.

Мелодичният й смях напомняше птича песен.

— Ако питаш мен, откажи се. Свали тая смешна броня, избави онова чудовище от мъките му и се върни в уютната килия, която ти пазят.

— Разочароваш ме, Чайна. Безликите ще се завърнат, а ти можеше да си на моя страна.

Зефир протегна ръка и пистолетът й се върна в дланта й. Тя стреля към главата на Венгос. Сенките се сгъстиха пред лицето на Венгос и поеха куршумите, след което ги изплюха на земята. Когато Зефир изпразни пълнителя безуспешно, сенките отново се разпръснаха.

— Моля те — каза Венгос, — кажи ми, че имаш нещо по-добро от това.

Зефир скочи на крака, щракна с пръсти и през пространството между нея и Венгос едно огнено кълбо прелетя с рев. Вълна от мрак се надигна и погълна кълбото. Венгос направи жест и вълната блъсна жената, която падна на коляно. Опита се да избута въздуха, да се противопостави на мрака, но една сянка се уви около китката й и я запокити в близката кола, а след това я заби в една от крепящите колони. Зефир се стовари на земята и не помръдна.

Венгос обърна вниманието си към Чайна, като че току-що се бе разправил с натраплива муха.

— Помниш ли историите от детството ни, Чайна? За това какво правят тъмните богове с предателите? Всички тези истории ще се сбъднат за теб. Ти ще си моят дар за тях. Ще имаш честта да си първият живот, който ще унищожат.

Чайна разкопча якето си и го остави да се свлече. Тя издиша и върху кожата й се оформиха черни символи. Набраздиха дори лицето й. Тогава тя погледна барона с великолепните си сини очи и се усмихна. Той й върна усмивката.

Чайна скръсти ръце и докосна с пръсти еднаквите символи на двата й трицепса. От дланите й се изстреля пулсиращ лъч синя светлина, но Венгос го отклони с щит от сенки, който се разля в острие и контраатакува като връхлитаща перка на акула, разсичайки по пътя си бетона в краката им. Символите по дланите на Чайна се смесиха в лъч от ослепителна светлина, който разпръсна атаката на барона.

Венгос се пресегна към един автомобил и пипалата от мрак, които бяха продължение на пръстите му сграбчиха колата. Баронът замери Чайна с нея, а тя успя да се гмурне на косъм под импровизирания снаряд.

Магьосницата запристъпва напред, изстрелвайки атака след атака, но Венгос се справяше с всяка една. Два пъти успя да я препъне с едно от пипалата на бронята си и посрещаше всяко нейно падане с презрителен смях. Когато тя бе достатъчно близо, той запрати парче твърд мрак право в лицето й.

Косата на Чайна не приличаше на нищо, гримът й бе размазан като след гмуркане под вода, дрехите й — разкъсани и мръсни. Венгос я хвана и я прати по лице в една от колоните. След това се наведе над нея и я побутна с пръст. Тя открехна око, за да види как Зефир се надига зад барона. По начина, по който държеше ребрата си, Чайна предположи, че са счупени. Жената обаче не се отказваше. Чайна си позволи да се възхити от решителността й, колкото и непремерена да бе.

Зефир нападна Венгос, но сенките на бронята му я уловиха във въздуха и я прободоха от всички страни. Тя се опита да поеме дъх, но дробовете й бяха на решето. Зефир се задави в кръвта си.

— Никакво предизвикателство — поклати глава баронът, без дори да поглежда към нея. — Никакво. После мракът потрепна и разкъса тялото на Зефир.

На дансинга един шишкав мъж премяташе жена си с див ентусиазъм, въртеше се, подскачаше и се забавляваше като за последно. Жена му имаше вид на умряла от страх. Когато най-сетне се откъсна от ръцете му, тя понечи да си тръгне гневно и демонстративно, но й се зави свят и се сблъска с друг танцьор. Получи се великолепният ефект на доминото, само че на забавен кадър и с много пищене в добавка.

Поне имаше забавни моменти, помисли си Валкирия.

Певецът на групата избуча по зле настроения микрофон, че ще забавят малко нещата. Групата се състоеше от двама души, облечени в широки черни панталони и блещукащи сини сака. Единият свиреше на саксофон — не твърде добре, а другият пееше, дрънкаше на някакъв синтезатор и носеше слънчеви очила. С нищо от това не се справяше — нито с пеенето, нито със свиренето. А очилата му отиваха както биха отивали на всекиго посред нощ. Нищо от това нямаше значение за залата, пълна с пияни хора, които танцуваха, на каквото им попадне, стига да разпознаеха смътно мелодията.