Дерек Ланди - Да играеш с огъня

— Да, случва се за девет години.

— На бас, че не ме помниш — каза мъжът, размахвайки пръст по някаква неясна причина.

— Така е — отвърна тя.

— Хайде, опитай да познаеш.

— Нямам си представа.

— Хайде, разчовъркай си мозъка, пробвай да си спомниш!

— Не зная — бавно и отчетливо произнесе Валкирия, в случай, че има опасност онзи да не схване смисъла.

— Ще ти подскажа — продължи той, не успял да схване смисъла. — Дядо ти и моят баща бяха братя.

— Ти си братовчед на баща ми.

— Да! — почти извика той. Изглеждаше искрено щастлив. — А сега спомняш ли си?

Вместо да му отговори, Валкирия се замисли как той и всички останали тук са директни наследници на древна раса свръхчовеци, а този чичко изглеждаше така сякаш не би успял да пресече улицата без помощ.

— Трябва да вървя — каза тя и направи неопределен жест в посока зад лявото му рамо. Той се обърна натам, а Валкирия се промъкна отдясно.

Валкирия отново провери колко е часът и откри, че се надява глутницата вампири да я нападне колкото е възможно по-скоро. В момента преминаваше през жестоко и необичайно изпитание и ако тази нощ се окажеше нейната последна, щеше да е твърде нечестно. Кимаше без особена идея на разни хора, които й бяха смътно познати, но ги отминаваше, преди да започнат да й обясняват колко мъничка е била някога.

И тогава Отровните близначки й се изпречиха. Перхидролената коса на Кристъл бе толкова права, че приличаше на изгладена с ютия, косата на Каръл висеше на букли, които имаха вид на плетеница червейчета, които се опитваха да се изплъзнат на пода.

— Помислихме, че ще си тук — започна Кристъл със силно отвращение.

— Думичката „семейно“ в семейно събиране ви е подсказала, а?

— Хубаво, че не си прекарала много време в обличане — допълни Каръл и двете се изхихикаха.

— Защо си тук въобще? — подхвана Кристъл. — Нямаме други богати чичовци, на които да се умилкваш, преди да ритнат кофата.

— А, хубаво, радвам се, че очевидно сте преодолели този момент.

Близначките я доближиха и максимално се постараха да се извисят заплашително над нея. Трудна задача, при положение, че и двете бяха по-ниски от Валкирия.

— Измъкна ни наследството под носовете. — Устните на Каръл се извиха грозновато. — Тази къща, която Гордън ти остави, трябваше да бъде наша. Вашите вече бяха получили вила във Франция, затова къщата трябваше да е наша!

— Така щеше да е честно — изсъска Кристъл. — Само дето той я остави на теб . Ти получи всичко. Какво, очакваш просто да забравим това?

— Я се виж — каза Каръл и бъзна с пръст рамото на Валкирия. — Та ти си дете. За какво ти е тая къща? Ние сме на шестнайсет — знаеш ли какво можехме да направим, ако разполагахме с нея? Какви купони щяхме да вдигаме? Знаеш ли колко яко би било?

— А имаш ли си представа колко струва това място? Щяхме да го продадем и да забогатеем!

— Ама не го получихме, нали така? Ти го получи, защото се подмазваше, преструваше се на идеалната малка племенница и сега се мислиш за много велика.

— Но не си велика, глупава хлапачка такава. Нищо не знаеш, никой не те харесва и я се виж, дори не си толкова хубава!

Валкирия удостои тирадата им с отегчен поглед.

— Знаете ли, опитвам си да си спомня случвало ли се е въобще глупостите ви да ме засегнат. Опитвам се да си спомня кога въобще е сработвало аматьорското ви грубиянство. Знаете ли? Никога не е сработвало.

Каръл опита да се изсмее подигравателно.

— Знаете ли защо? Защото наистина, ама наистина не ми пука. Не чувствам нищо към вас, нито добро, нито лошо. За мен просто… ви няма. Разбирате ли?

Те забиха яростни погледи в нея. Тя им се усмихна.

— Прекарайте си чудесно, окей? — И ги остави.

Тя се движеше през тълпата, доколкото пресата от хора й позволяваше, проправяше си път между масите и избягваше стълпотворенията, където имаше тази възможност. Мярна майка си и успя да се добере до нея, без никой да се опита да я прегърне.

— Стеф! — възкликна майка й и се усмихна радостно. — Тук си! Най-накрая! Как мина снощи?

— Добре. Двете с Хана, нали знаеш, просто си приказвахме. Клюкарствахме си за, такова, момчета и разни други работи. — Валкирия се запъна, осъзнавайки, че си няма представа за какво си говорят момичетата на нейната възраст.

— И си облякла роклята — каза майка й. — Толкова е хубава!

— Това няма да ми помогне, ако тук настане хаос.

Майка й не знаеше какво да отвърне на това.

— Толкова си странна понякога. Та, кога пристигна?