Дерек Ланди - Мрачни дни

— Какво лице би искал да имаш? Твоето ли, истинското? Собственото ти лице, искам да кажа. Онова, което си имал преди?

Скълдъгъри замълча.

— Онова лице е мъртво — каза най-после. — Да го върна обратно би било…

— Болезнено?

Той я стрелна с поглед.

— Предполагам.

Валкирия кимна, после се усмихна.

— Ще бъде много шантаво да те виждам с лице. Би ли искал да имаш и коса?

— О, разбира се. Косата е задължителна.

— А мустаци?

— Защо са ми притрябвали мустаци?

— Ами не знам! А уши?

— Бих искал и уши, да.

— Не мога да си те представя с уши.

Няколко минути по-късно спряха на паркинга пред Музея на восъчните фигури и излязоха от колата. Поеха към вратата.

— С Флетчър сме заедно — изстреля Валкирия. Скълдъгъри се извърна бавно към нея и я загледа, но не каза нищо.

— Заедно сме, в смисъл гаджета сме — продължи тя с ясното съзнание колко смешно звучи. Вървяха из коридорите на музея.

— Е? — подсказа момичето. — Какво мислиш за това? Имаш ли мнение по въпроса? Ще кажеш ли нещо въобще?

— Да — отвърна скелетът.

После кимна на восъчната фигура на Фил Линот, който им отговори, че вътре вече ги очакват, и двамата поеха по стъпалата зад отворената тайна врата. Детектив Пенънт ги посрещна и ги помоли да почакат във Фоайето, докато доведе Гилд. Закрачиха отново и Скълдъгъри заговори:

— Валкирия, още от деня, в който ме върнахте от онова измерение, съм разсеян. Концентрацията ми не е на сто процента и някак си целият ми фокус върху нещата… се губи. Знаех, че между вас двамата има нещо, просто не го видях добре. Трябваше ти да ми кажеш. Кой знае дали това щеше да е така, ако не бях така разсеян.

— Безликите те преследваха и изтезаваха всеки ден — отвърна момичето. — Всеки би бил разсеян.

— Но аз не мога да си позволя повече да бъда разсеян. Даркесата идва и трябва да сме подготвени и в отлична форма. Някак си, по някаква причина, ти лично си свързана с онова, което предстои.

— Майката на Гастли е била долавяща — каза Валкирия. — Той ми го каза малко преди да те отвлекат през портала. Някога тя погледнала в бъдещето и видяла нас двамата с тебе да се борим със създание на мрака. Гастли каза, че било някакво непредставимо зло, а светът бил на ръба на оцеляването.

— Прилича на онова, което виждат Касандра и Финбар.

Влязоха във Фоайето и се разтъпкаха наоколо. Беше празно. Валкирия пое дълбоко дъх и се насили да заговори отново.

— Всички видения, за които сме чули досега — каза, — свършват по един и същи начин. Аз умирам. Единственото, което искам, е силите да ми стигнат да спася всички останали. Искам да спася семейството си.

Скълдъгъри я погледна.

— Онова — продължи момичето, — което се случва сега и което предстои да се случи, не е по твоя вина. Не можеш да контролираш всичко и не за всичко носиш отговорност. На Кроук Парк ми каза как не искаш да ме водиш със себе си, за да не умра до теб. Тогава исках да ти отговоря нещо, но не намерих думите, пък и нямаше време, но сега ще ти го кажа. Аз съм с теб, защото сама избрах така. Ти ми спасяваш живота. Аз ти спасявам живота. Така стоят нещата.

— До самия край.

— Да, до самия край.

Скълдъгъри пристъпи до нея.

— Благодаря ти, че ме спаси — каза тихичко и я прегърна с костеливите си ръце. Валкирия се усмихна и също го прегърна.

Вратите се разтвориха и Пенънт въведе Турид Гилд. Ръцете на бившия Върховен маг бяха оковани отпред.

— Ваш е — каза Пенънт и ги остави.

— Подранили сте — почна Гилд. — Представата за предстоящата ми присъда толкова ли ви вдъхнови, че нямате търпение да изчакате определеното време?

— И аз се радвам да те видя, Турид — отвърна Скълдъгъри. — Готов ли си да тръгваме?

Отначало изглеждаше така, сякаш Гилд ще отговори с друга саркастична забележка, но после лицето му се опъна и той кимна. Изведнъж на Валкирия й дожаля за него. Той беше просто човек, който се е опитвал да постъпи правилно и по тази причина сега беше откъснат от семейството си, навярно завинаги.

Излязоха, Гилд крачеше в средата, по пътя подминаваха магьосници, които отвръщаха очи от доскорошния Върховен маг. Валкирия не се чувстваше добре. Струваше й се, че е палач, който води осъдения на смърт до ешафода.

— Кога Убежището отново ще заработи? — попита Скълдъгъри.

— До няколко дни — отвърна Гилд, облекчен, че може да говори за нещо различно от бъдещето си. — Повечето магически артефакти са прибрани в Хранилището и отделите вече възстановяват работния си режим. Осъдените ще бъдат върнати в Затвора нощес, разбира се, под най-строга охрана. Те не се оплакват, естествено. Сигурно се радват и на най-малката възможност да излязат от онези тесни клетки. Аз поне няма да си излежа присъдата в клетка .