Дерек Ланди - Мрачни дни

Върна се в спалнята. Сноп сенки от ръката й пропълзяха под леглото. Не напипаха нищо. Очите й се обърнаха към гардероба, двете му крила бяха плътно затворени. Ако той се криеше вътре, значи я наблюдаваше и беше видял колко е напрегната. Колко е уплашена.

Валкирия угаси пламъка и скри сенките в пръстена. Блъсна въздуха и вратите на гардероба се разхвърчаха на парчета. Дрехи нападаха, закачалки затропаха в безпорядък и когато шкафът се изпразни, вътре отново се оказа празно.

Валкирия отиде до жената и момичето и извади парцалите от устите им.

— Къде е той? — попита.

— Не знам — отговори жената. Беше по-млада, отколкото Валкирия беше очаквала. Момичето навярно беше на около дванайсет години. — Вкара ни тук преди десетина минути. Не сме го виждали от тогава. Турид добре ли е?

— Сигурна съм, че с него всичко е наред — излъга Валкирия. Не можеше да отключи белезниците, но прогори въжетата около глезените им и им помогна да се изправят на крака. — Изведете дъщеря си от тук.

— Какво ще правиш? Не можеш да се изправиш срещу него сама!

— Разбира се, че мога.

Сенките от ръката й разбиха прозореца и момичето помогна на майката и дъщерята да се измъкнат навън. После извади телефона на Скарабей и пренабра. Някъде от вътрешността на къщата долетя „Лудост“ на Патси Клайн.

Валкирия излезе в коридора и протегна ръка напред. Наоколо се вихреха само естествени въздушни течения, тя не им обърна внимание и затърси още по-напрегнато. Разместването на въздуха беше незначително, но достатъчно. Тя закрачи уверено. Телефонът на Били Рей беше в гостната на масата и спря да звъни, когато тя приближи. Момичето изчака мъжът да дойде плътно зад гърба й и се обърна.

Сенките се забиха в него, Сангуайн се изтъркаля на пода, бръсначът профуча покрай крака на Валкирия, но не я улучи. Мъжът веднага скочи и се изправи, но тя измести въздуха. Ударът прелетя над рамото му, той се извъртя, избегна го и пак й налетя.

Блъсна я и я събори върху масичката за кафе. След нея към пода полетяха куп лъскави списания. Валкирия се опита да се изправи, но се подхлъзна на едно от тях. Коляното му се насочи към нея, светът избухна и главата й се отметна назад. Сангуайн я вдигна и я запрати към стената, после се хвърли върху нея, притисна я плътно с цялото си тяло и бръсначът му опря в гърлото й.

— Шшт — прошепна.

Тя не можеше да му попречи да й пререже гърлото. По никакъв начин. Спря да се бори.

— Добре — каза Били Рей и се усмихна сияйно. — Боже мили, наистина взе, че дойде самичка тука. Луда си да ми се явиш пред очите без скелета. Наистина ли си мислеше, че можеш да ме надвиеш?

— Да — процеди тя през стиснатите си зъби.

— Е, това, както и двамата вече ще се съгласим, определено е било грешка. Смяташ ли, че сега ще те убия? Бих могъл. Определено бих могъл. Смяташ ли, че бих могъл?

Валкирия не отговори.

— Предполагам, ще кажеш „не“, дори и да си мислиш обратното, така че не знам защо въобще те питам.

— Защо не уби тях?

— Женската и детето ли? Не видях причина да го правя. Държахме ги само, за да принудим Гилд да задейства Механизма. Противно на мнението ти, аз не убивам без причина. Обикновено причината е пари, понякога и някой мой каприз, а в случая и двете отсъстват. Обаче да убия теб, принцесо, е, за това вече имам отлична причина. Ти отне магическата ми сила. Провали плана ни. Къде е милото ми татенце?

— При Скълдъгъри.

— Значи може би е с белезници, а може и да е мъртъв вече — Скълдъгъри е непредвидим, ама ти това си го знаеш. Ето какво ми се струва много весело. Ти наричаш мен психопат, а основното през цялото време ти убягва. Твоят приятел Скълдъгъри е хладнокръвен убиец. Като лед студен. Искам да кажа, човекът е напълно смахнат. Един психопат може да познае друг, повярвай ми.

— Той се приспособява.

Сангуайн се разсмя.

— Леле, страшен лаф! Ще го запомня! „Ох, инспекторе, не исках да избия всички онези монахини и сирачета, не! Аз просто се приспособявам!“ Уби ме от смях, момиче. Не, мисля, че не ме разбра добре. Нямах предвид това, че последната му разходка до отвъдното го е накарала да откачи. Той винаги си е бил луд. Просто не си го виждала такъв, какъвто е в действителност.

— Ако ме убиеш — каза момичето, — той ще убие теб.

— Не се съмнявам. Ето защо ще направя нещо добро. Реших да не те убивам. Дъск ми се обади минути преди ти да ми звъннеш — бягаше от стадиона да не го настигне взривът. Разказа ми някои неща за теб и по прелестната раничка на шията ти съдя, че не ме е лъгал. Каза ми, че те е ухапал и ме посъветва добре да премисля убеждението си, заключаващо се в любимата ми фраза: „Ще убия Валкирия Каин“ . Защото той имаше същото убеждение и вече го е премислил. Знаеш ли защо ми каза Дъск всички тия неща?