Дерек Ланди - Мрачни дни

— Къде изчезнахте, бе, хора? — каза Флетчър Рен и се появи зад тях, а от него се стичаха потоци вода.

Валкирия се обърна, видя го и в следващия момент се хвърли на врата му, прегърна го силно и зарови глава в рамото му. Той се засмя и също я прегърна. Беше целият подгизнал, но тя нямаше нищо против.

Турид Гилд също изскочи пред групата и пристъпи право към Скълдъгъри.

— Семейството ми — започна, — Сангуайн ги…

— Те са добре — обади се Валкирия, отстъпи от Флетчър и се овладя. — Някъде в Хаут са, близо до Нашвил Драйв.

Върховният маг я погледна изненадано. Също беше мокър до кости.

— Той ги е освободил?

— Аз ги освободих — отвърна момичето. — Но не мисля, че той изобщо имаше намерение да ги нарани. Само искаха да накарат теб да страдаш.

— Какво стана? — попита Страха. — Къде е бомбата?

— Господин Рен ни телепортира някъде над океана — отвърна Гилд.

— По-точно над морето — поправи го Флетчър. — Веднъж ходих на разходка с корабче, мислех, че ще ми хареса. Отегчих се на половината път и се върнах. Сега обаче трябваше да измисля безопасно място, място без никакви хора и ми хрумна морето. Телепортирах се там, пуснах Върховния маг във водата и се телепортирах обратно — погледна Валкирия. — Поправили са ти прозореца, между другото.

Тя се намръщи.

— Телепортирал си се в стаята ми?

— Не беше нарочно. Нямах време да мисля, нали разбираш. Просто исках да отида на някое безопасно място и се озовах в стаята ти. Никой не ме видя, де. Цялата е още на вили и могили.

Валкирия изсумтя, а Флетчър се засмя.

— Механизмът на опустошението се взриви — продължи Гилд, доразказвайки историята. — Мен остави незасегнат, но рибите наоколо се изпариха.

— По-добре риби, отколкото хора — каза Гастли.

— Не и ако си риба — намеси се Страха.

— Стоях си във водата — добави Гилд — и си мислех какво би било, ако тази бомба беше избухнала с всички онези хора наоколо. Ти спаси 80 000 живота днес, момче.

Усмивката на Флетчър застина.

— Не… бях помислял за това.

— Длъжник съм ти.

— Ами… Леле.

— На всички ви съм длъжник.

— Но най-много на мен — напомни Флетчър.

— Скарабей е още жив — каза Скълдъгъри. — Мар го отведе в ареста.

Лицето на Гилд някак се отпусна.

— Значи тя ще измъкне от него истината за Вангард.

— Може тя самата да си замълчи после — намеси се Гастли.

— Не. Няма да си замълчи. И не трябва. След днешния ден, след онова, което бях готов да сторя, мисля, че е време да ми бъде потърсена отговорност за всичките ми действия. Ако ми бъдат повдигнати обвинения, добре, така да бъде.

— Турид — каза Скълдъгъри. — Може да се наложи да лежиш в затвора.

— Ясно ми е какво може да се наложи, детективе. В момента обаче трябва да отида при семейството си. Благодаря на всички ви още веднъж — и той се отдалечи.

— Но най-много на мен! — провикна се подире му Флетчър и Валкирия го перна по ръката. В момента, в който ръката й го докосна, се телепортираха.

Момичето се огледа. Бяха в медицинската лаборатория на Кенспекъл.

— Може би трябва да прегледа ухапаното — каза Флетчър и се ухили, разтривайки удареното място. Косата му отново стърчеше невъзможно във всички посоки.

— Косата ти изглежда прекрасно — каза Валкирия.

Той се засмя и понечи да излезе, но момичето го хвана за яката и го дръпна към себе си. Притисна устни в неговите с всичка сила. Той изненадано направи крачка назад, но тя не го пусна, а последва движението му, стъпвайки в една локвичка на пода. Хлъзна се, загуби равновесие и падна, размахвайки ръце, като при това перна Флетчър здраво по врата. Погледна го отдолу нагоре и видя, че се дави и кашля, а от коридора се чу истеричният смях на Танит.

— Мисля, че ми липсва практика — промърмори Валкирия.

— Колко пъти съм ти спасявал живота? — попита Кенспекъл Граус. — Доста са, да ти кажа. Почиствал съм драскотини, шил съм рани, оправял съм счупени кости и всеки път, когато си си тръгвала от тук, съм ти напомнял да бъдеш внимателна. Ти някога изобщо била ли си внимателна? По всичко личи, че никога не си внимателна. Смяташ ли, че се шегувам, когато ти поръчвам да се пазиш? Да стоиш далеч от неприятности? Да се опиташ да не се оставиш да те убият? Струва ми се, на мен, нещастния, пренебрегнат, неразбран, недооценен професор ми се струва, че ти смяташ, че се шегувам, когато ти ги разправям тия работи. Това ме тревожи. Отделно от това ми вменява чувство за хумор, каквото никога не съм имал, нито съм искал да имам.