Р. Салваторе - Трилогия за мрачния елф

— Само купчина камъни — каза той. Това бе най-близкото до извинение, което някога бе изричал. — Казах, че е моя, но дали това я прави такава? Само една проклета купчина камъни!

Дризт повдигна глава при неочакваното отстъпление на джуджето.

— Нищо не е такова, каквото изглежда, елфе! — заяви Бруенор. — Нищо! Опитваш се да се придържаш към това, което знаеш? Но после откриваш, че знаеш не това, което мислиш, че знаеш! Мислиш, че кучето е вкусно — изглежда достатъчно вкусно, — но сега стомахът ме боли при всяко движение!

Второто споменаване на кучето предизвика у Дризт неочаквано прозрение за заминаването на Роди МакГристъл.

— Ти си го отпратил — каза Дризт, посочвайки към пътя. — Ти си прогонил Роди МакГристъл.

Бруенор почти не го чуваше и със сигурност не би признал добросърдечната си постъпка.

— Не вярвам на хора — каза той. — Никога не знаеш какви са, а когато ги разбереш, е минало твърде много време и е късно да се поправяш. Но винаги съм се доверявал на другите раси. Един елф си е елф в края на краищата, както и гномът. И орките са ми ясни — извънредно глупави и грозни. Не съм виждал някой различен, а съм виждал доста!

Бруенор потупа брадвата си и Дризт не се усъмни какво имаше предвид.

— Такова е отношението ми и към мрачните елфи — продължи Бруенор. — Никога не съм срещал мрачен елф — никога не съм искал да срещна. И кой ли иска, бих попитал? Мрачните елфи са зли и злонамерени, така ми е казвал баща ми, както и дядо ми, както и всеки друг.

Той погледна към светлините на Термалайн на брега на Маер Дуалдон на запад, поклати глава и ритна един камък.

— Сега допускам някакъв мрачен елф да дебне в долината ми и какво трябва да направя като крал? После дъщеря ми отива при него!

Неочакван блясък се появи в очите на джуджето, но той го потуши бързо, почти стеснително, когато погледна Дризт.

— Тя ме излъга в очите — никога преди не го е правила, и никога вече няма да го направи, ако е умна!

— Вината не беше нейна! — започна Дризт, но Бруенор махна енергично с ръка, за да отклони темата.

— Мислех си, че знам какво знам — продължи Бруенор след кратка пауза, а гласът му бе почти тъжен. — Светът беше достатъчно ясен. Лесно е да действаш, когато живееш в собствената си дупка.

Той погледна към Дризт, право към слабия блясък в лавандуловите му очи.

— Възвишението на Бруенор? — попита джуджето с примирено свиване на рамене. — Какво значи това, елфе, да сложиш име на една грамада камъни? Мислех, че знам, наистина, и мислех, че кучето е вкусно — Бруенор потърка с ръка корема си и продължи. — Наречи го куп камъни тогава и повече няма да претендирам за него, наречи го Възвишението на Дризт и ти ще ме изриташ оттук!

— Не бих го направил — отвърна тихо Дризт. — Не знам дали бих могъл, дори и да исках!

— Наречи го както си искаш — извика Бруенор, неочаквано натъжен. — И наречи кучето крава — това няма да промени вкуса му! — Той тръсна развълнувано ръце и се обърна, спускайки се по каменистата пътека, мърморейки на всяка стъпка. — И дръж под око дъщеря ми — чу го да казва Дризт през неразбираемите му думи, — ако е толкова глупава, че продължи да ходи из пълната със смърдящи снежни човеци и червеи планина! Смятай, че ще те държа…

Останалото заглъхна, когато Бруенор се изгуби зад завоя.

Дризт още не можеше да започне да схваща какво става от несвързания диалог, но нямаше нужда да подрежда думите на джуджето. Той протегна ръка към Гуенивар, надявайки се, че пантерата ще сподели с него неочаквано станалата прекрасна панорамна гледка. Дризт знаеше, че ще стои на върха, на Върха на Бруенор много пъти и ще гледа трепкащите светлини, защото обмисляйки всичко казано от джуджето, той ясно бе чул една фраза, думи, които, които бе копнял да чуе толкова дълго време:

Добре дошъл у дома.

От всички раси в Царствата никоя не е по-смущаваща или по-объркваща от хората. Муши ме убеди, че боговете не са същества извън нас, а са въплъщение на онова, което е в сърцата ни. Ако е вярно, тогава многото и различни богове на човешките секти, които имат толкова различно поведение, разкриват много за тяхната раса.

Ако вземем за пример полуръстовете или елфите, или джуджетата, или която и да е от другите раси, добри или лоши, ще знаем какво да очакваме. Разбира се, има изключения и аз смятам себе си за едно от най-големите! И все пак, едно джудже най-вероятно ще бъде грубо, но честно, а аз никога не съм срещал елф, дори не съм чувал за елф, който да предпочете пещерата пред откритото небе. Човешките предпочитания обаче, са известни само на хората — ако дори и те могат да ги определят.