Р. Салваторе: Трилогия за мрачния елф

В този ужасен момент Кати-бри направи единственото нещо, което едно единадесетгодишно момиченце можеше да стори при тези условия — обърна се и избяга.

Кати-бри не знаеше точно къде отива, докато бягаше по ниските пътеки по Грамадата на Келвин, въпреки обещанието, което бе дала на Бруенор. Тя не можеше да преодолее желанието си да дойде тук, макар че почти нямаше какво да предложи на Дризт, освен предупреждението, че МакГристъл го търси.

Тя не можеше да намери решение при всичките си тревоги, но после застана пред мрачния елф и разбра истинската причина, поради която бе предприела тази рискована постъпка. Не беше дошла заради Дризт, макар че искаше той да е в безопасност. Бе дошла заради собствената си съвест.

— Никога не си ми разказвал за Тисълдаунови от Малдобар — каза ледено вместо поздрав, стопявайки усмивката на елфа.

Мрачното изражение, което прекоси лицето на Дризт ясно показа болката му. Виждайки тъгата му, Кати-бри реши, че това потвърждава обвиненията срещу него. Нараненото момиче се обърна и се опита да избяга. Дризт обаче, я хвана за раменете, обърна я към себе си и я задържа. Наистина щеше да е прокълнат, ако това момиче, което го беше приело с отворено сърце, повярваше в тези лъжи.

— Не съм убил никого — прошепна той през риданията на Кати-бри, — освен чудовищата, които изклаха Тисълдаунови. Кълна се!

После той й разказа цялата история, каза й дори за бягството си от Ястреборъката Чучулига.

— И сега съм тук — завърши Дризт, — и искам да оставя станалото зад себе си, макар че никога, кълна се, няма да го забравя!

— Вие разказвате две съвсем различни неща — отвърна Кати-бри. — Ти и МакГристъл, имам предвид!

— МакГристъл? — ахна Дризт, сякаш въздухът внезапно бе напуснал тялото му. Той не беше виждал едрия мъж от години и вече смяташе, че Роди принадлежи на далечното му минало.

— Дойде днес — обясни му момичето. — Огромен мъж с жълто куче. Той те търси.

Това порази Дризт. Нима никога нямаше да избяга от миналото си? И ако беше така, как можеше да се надява да бъде приет от някого?

— МакГристъл каза, че ти си ги убил — продължи Кати-бри.

— Значи имаш само думите на двама ни — отсъди Дризт — и нито едно доказателство, което да докаже една от двете истории.

Тишината, която се възцари след думите му, сякаш продължи часове.

— Никога не съм харесвала подобни грозни грубияни — подсмръкна Кати-бри и успя да се усмихне за първи път, откакто бе срещнала МакГристъл.

Потвърждаването на тяхното приятелство развълнува дълбоко Дризт, но той не можеше да забрави бедата, която бе надвиснала над него. Трябваше да се бие с Роди, а може би и с други, ако ловецът на глави бе успял да предизвика негодувание — лесна задача предвид миналото на елфа. Или може би трябваше да избяга и отново да приеме пътя за свой дом.

— Какво ще правиш? — попита Кати-бри, усещайки тревогата му.

— Не се страхувай за мен — успокои я Дризт и докато говореше я прегърна със съзнанието, че това може би е неговият начин да се сбогува с нея. — Денят клони към залез. Трябва да се връщаш у дома.

— Той ще те намери — отвърна му неумолимо Кати-бри.

— Не — каза тихо Дризт. — Или поне не скоро. Двамата с Гуенивар ще държим Роди МакГристъл далеч, докато измисля накъде да тръгна. А сега, да те няма! Нощта се спуска бързо, а не вярвам, че баща ти ще одобри идването ти тук.

Напомнянето, че трябва да се срещне с Бруенор, оказа въздействие върху Кати-бри. Тя се прости с елфа и тръгна, после внезапно се обърна и го прегърна. Стъпките й бяха по-леки, докато се връщаше към пещерите. Доколкото знаеше, не беше решила нищо за Дризт, но бедата на елфа изглеждаше далечна в сравнение със собственото й облекчение, че приятелят й не беше чудовището, което някои го обвиняваха, че е.

Сега нощта щеше наистина да е мрачна за Дризт До’Урден. Той смяташе, че Мак Гристъл е далечен проблем, но сега заплахата бе тук и никой освен Кати-бри не го бе защитил.

Отново трябваше да се изправи срещу нея сам — ако изобщо възнамеряваше да го направи. Нямаше други съюзници освен Гуенивар и собствените си ятагани и перспективата да се бие с МакГристъл — да загуби или да спечели — не беше предизвикателство за него.

— Това не е дом — промърмори Дризт през мразовития вятър. Извади ониксовата фигурка и извика пантерата. — Ела, приятелко — каза на котката той. — Да си тръгнем преди неприятелят ни да е дошъл.

Гуенивар остана на пост, докато Дризт стягаше багажа си, докато умореният от пътя елф напускаше своя дом.