Р. Салваторе: Трилогия за мрачния елф

Бруенор обмисли думите й за момент, после я прегърна през кръста и здраво я притисна към себе си. Все още го болеше заради измамата на дъщеря му, но джуджето беше гордо, че неговото момиче бе застанало зад собствените си разбирания. В действителност Бруенор бе дошъл, не за да търси Кати-бри, която мислеше, че се цупи в мините, а за да намери елфа. Колкото повече си припомняше битката си с реморхаза, толкова повече се уверяваше, че Дризт бе дошъл да му помогне, а не да се бие с него. Сега, в светлината на последните събития, у него почти не останаха съмнения в това.

— Дризт дойде и ме освободи от МакГристъл — продължи Кати-бри. — Той ме спаси.

— Мрачният елф я е побъркал — каза Роди, усещайки нарастващата неприязън на джуджето, защото нямаше желание да се бие с такъв опасен противник. — Той е убиец, казвам ти. И Бартоломю Тисълдаун щеше да ти го каже, ако мъртвите можеха да говорят!

— Ба! — изсумтя Бруенор. — Не познаваш момичето ми, иначе щеше да помислиш повече, преди да я наречеш лъжкиня. Казах ти и преди, Роди МакГристъл, че не обичам да плашат дъщеря ми! Смятам, че трябва да се махаш от долината ми. И смятам, че трябва да го направиш веднага!

Роди изръмжа, същото направи и кучето му, което застана между планинеца и джуджето и оголи зъбите си срещу Бруенор. Той вдигна рамене и изръмжа предизвикателно към звяра. Кучето се стрелна към глезена на джуджето, но то умело постави ботуша си в муцуната му и разтвори долната му челюст до земята.

— И да вземеш вонящото си куче с теб! — изрева той, макар че като оцени загладените му хълбоци, реши, че би могъл да има повече полза от невъзпитаното животно.

— Ще ходя, където аз реша, джудже! — заяви му Роди. — Ще хвана елфа и ако той е в твоята долина, там ще съм и аз!

Бруенор разпозна безсилието в гласа на мъжа и разгледа по-подробно белезите върху лицето на Роди и дълбоката рана на ръката му.

— Елфът е избягал от теб — каза джуджето и усмивчицата му жегна Роди.

— Но не задълго — обеща той. — И никакво джудже няма да застане на пътя ми!

— Връщай се в мините — каза Бруенор на Кати-бри. — Кажи на останалите, че може да се забавя малко за вечеря.

Брадвата се озова в ръцете му.

— Подреди го добре — промърмори Кати-бри, без да се съмнява в уменията на баща си.

Тя целуна Бруенор по шлема, после щастливо побягна. Баща й, й беше, повярвал. Нищо в целия свят не можеше да е погрешно.

Роди МакГристъл и трикракото му куче напуснаха долината малко след това.

Роди беше видял слабостта на Дризт и мислеше, че може да спечели битката срещу елфа, но не бе забелязал нищо подобно у Бреунор Бойния чук. Когато Бруенор го повали, подвиг, който не му отне особено много време, Роди не се усъмни и за секунда, че ако беше помолил джуджето да го убие, то с радост щеше да го направи.

От върха на южното възвишение, където бе отишъл да погледне за последно Десетте града, Дризт видя как една каруца излиза от долината и заподозря, че може да е на ловеца на глави. Без да знае какво означава това, но и не вярвайки, че Роди е променил мнението си, Дризт погледна надолу към багажа си и се зачуди накъде да поеме сега.

Светлините на градовете се запалиха и Дризт се вгледа в тях със смесени чувства. Той се беше изкачвал тук няколко пъти, очарован от околностите, смятайки, че е намерил своя дом. Колко различна беше сега тази гледка! Появата на МакГристъл го бе накарала да се замисли и му напомни, че все още бе изгнаник и може би винаги щеше да е.

— Дризит — промърмори той на себе си прокълнатата дума.

В този момент Дризт не вярваше, че някога ще намери дом, не вярваше, че един мрачен елф може да има място в Царствата, Повърхността или Подземния мрак. Надеждата, която Дризт винаги бе таял в умореното си сърце, сега бе изчезнала напълно.

— Възвишението на Бруенор, така се нарича това място — изрече груб глас зад Дризт. Той се извърна, с намерение да избяга, но червенобрадото джудже бе твърде близо, за да му се изплъзне. Гуенивар се втурна до него с оголени зъби.

— Отпрати котката си, елфе — каза Бруенор. — Ако и тя е толкова лоша на вкус като кучето, не искам от нея! Това е моето място — продължи той. — Бруенор съм аз, а това е Възвишението на Бруенор!

— Не виждам знак за собственост — отвърна възмутено Дризт. Търпението му се беше изчерпало от дългия път, който сега изглеждаше още по-дълъг. — Сега знам претенциите ти и ще си тръгна. Спокойно, няма да се върна.

Бруенор вдигна ръка, за да накара елфа да замълчи и за да го спре да си тръгне.