Р. Салваторе - Трилогия за мрачния елф

— Може и да ти хареса тук — каза Зак и поведе детето към една дълга, дебела и шарена завеса, макар повечето от цветовете й да бяха мрачни. — Но само ако се научиш да си мериш приказките.

Възрастният елф дръпна завесата с рязко движение и пред момчето се разкри полица, наредена с най-невероятните оръжия, които някога бе виждало. В идеална подредба тук бяха изложени най-различни алебарди, мечове, брадви, чукове и всякакви оръжия — всички, за които Дризт се сещаше и много, от които дори не можеше да си представи.

— Разгледай ги внимателно — посъветва го Зак. — Не бързай, наслади им се. Разбери кои от тях ти прилягат най-добре, вслушвай се винаги в сърцето си. И когато приключим, ще познаваш всяко едно като най-добрия си приятел.

Дризт обикаляше около полицата с широко отворени очи. Вече гледаше по различен начин на това място и на възможностите, които му предоставяше то. През целия му шестнайсетгодишен живот най-големият му враг бе скуката. А сега изглежда намери оръжия, с които да я пребори.

Закнафейн се отправи към покоите си. Смяташе, че е редно Дризт да бъде сам при първата си среща с оръжията, при първите си непохватни опити да борави с тях.

Въпреки това, когато стигна до вратата на стаята си, мрачният елф се обърна и погледна младия До’Урден. Момчето размахваше тежка алебарда, два пъти по-дълга от него, и бавно описваше дъга с нея. Въпреки всичките си усилия да овладее оръжието, инерцията повличаше слабичкия Дризт и той падаше на земята.

Зак се подсмихна, но смехът му напомни за зловещата същност на неговата работа. Щеше да обучи Дризт да стане войн, както бе обучил хиляди младежи преди него, щеше да го подготви за изпитанията в Академията и за опасния живот в Мензоберанзан. Щеше да го превърне в убиец.

Този покров, тази съдба изглежда в такова противоречие със същността на това момче, помисли си Повелителят на меча. Усмивката на Дризт беше нещо естествено. Не можеше да си го представи да забива меч в сърцето на друго живо същество — тази мисъл го отвращаваше. Но въпреки всичко, такава беше природата на мрачните елфи — природа, на която Зак не можа да устои през четирите столетия от своя живот. Той отмести поглед от играещия До’Урден, влезе в стаята си и затвори вратата.

— Дали всички са такива? — запита се той в тъмнината на празното помещение. — Всички деца на мрачните елфи ли са толкова невинни, толкова непринудени, а усмивките им — толкова непокварени, че се пречупват при сблъсъка с грозотата на нашия свят?

Зак се запъти към малко писалище до стената. Искаше да вдигне сянката, която сега покриваше светещото керамично кълбо — светлинния източник в стаята — но промени решението си и се отправи към леглото, разположено срещу вратата. Образът на Дризт — как се наслаждава на играта си с оръжията — не излизаше от ума му.

— Дали не си единствен, Дризт До’Урден? — той се отпусна в мекото легло. — И ако си толкова различен, къде е причината? В кръвта, моята кръв, която тече във вените ти? Или в годините прекарани с твоята възпитателка? — Зак закри очите си с ръка и се замисли.

Най-накрая стигна до извода, че Дризт наистина се различава от останалите, но не знаеше на кого да благодари за това — на себе си или на Виерна.

Не след дълго сънят обори Повелителя на меча, но не внесе утеха в душата му. Сънува кошмар, който често го навестяваше — един ярък и незабравим спомен.

Закнафейн за пореден път чу писъците на децата от дома ДеВир, когато войните, които сам бе обучил — воините на До’Урден — разкъсаха телата им.

— Различен е! — изкрещя Зак и скочи от леглото.

Той избърса студената пот от лицето си.

— Различен е… — трябваше да го повярва.

— Наистина ли искаш да опиташ? — снизходително и с недоверие го попита Масой.

Алтън изгледа ученика с противния си, кръвнишки поглед.

— Насочи някъде другаде гнева си, Безлики — чиракът отвърна очи от белязаното лице на своя ментор. — Не съм причина за рухването на всичките ти надежди. А и въпросът ми си беше съвсем уместен.

— Посветил си повече от десет години в изучаването на тънкостите на магията — отвърна му Алтън. — Нима още се страхуваш да изследваш Бездната в присъствието на един учител от Сорсъри?

— Не бих се страхувал, ако беше истински учител — осмели се да прошепне Масой.

Алтън не обърна внимание на забележката му, както и на многото други, отправени му от чирака Хюнет през последните шестнайсет години. Младежът беше единствената му връзка с външния свят и докато той имаше могъщо семейство, Алтън си нямаше никого, освен Масой.