Р. Салваторе - Трилогия за мрачния елф

Бартоломю Тисълдаун се хвърли напред с вилата, събрал цялата си ярост в тази атака. Фермерът изрева и мълвейки неразбираеми думи нападна чудовището, което бе убило сина му.

Крехката обвивка, която бе приел баргеста не отслаби неговата невероятна сила и мощ. Вилата се приближи на сантиметри от гърдите на Улгулу и той я сграбчи с ръка. Изведнъж, както се беше засилил, Бартоломю спря. Дръжката на вилата се заби дълбоко в корема му и го лиши от въздух.

Само с едно движение на ръката Улгулу повдигна Бартоломю от пода и удари главата му в носещата греда на тавана с такава сила, че вратът на фермера се пречупи като сламка. Баргестът захвърли тялото на мъжа и жалките му оръжия в средата на кухнята и се запъти към по-възрастния човек.

Марке вероятно бе забелязал приближаването му, но може би изпитваше толкова силна болка и страдание, че не можеше да проумее какво се случва. Улгулу се приближи към него и разтвори широко уста. Искаше да погълне стария човек, да пирува с живителната му сила, както бе направил с по-младата жена в хамбара. Звярът бе съжалил за постъпката си, веднага щом екстазът от убийството бе понамалял и сега разумът му отново успя да надделее над първичните инстинкти. С рев на разочарование Улгулу заби ятагана в гърдите на Марке и сложи край на мъките на стареца. После се огледа наоколо, видя страховитото клане и съжали, че не се е насладил на вкуса на силните млади фермери. За да се успокои, Улгулу си припомни какво ще му донесат убийствата от тази нощ.

Тревожният плач го отведе в малката стаичка, в която спяха децата.

На следващия ден Дризт слезе колебливо от планината. Китката още го болеше, там, където го бе порязал куиклингът, но раната беше чиста и мрачният елф знаеше, че бързо ще заздравее. Той се сниши в гъсталака зад фермата на Тисълдаун, готов да се срещне с децата още веднъж. Все пак ги наблюдаваше отдавна, а и вече бе прекарал толкова време сам, че не искаше да се отказва. Искаше да живее именно тук, искаше да премине през бариерата от предразсъдъци, която виждаше в лицето на огромния мъж със злобните кучета.

От този ъгъл Дризт не може да види избитата врата на хамбара и всичко му изглеждаше нормално и спокойно — като всеки ден преди изгрев на това място.

Не след дълго слънцето се показа над хоризонта, но на двора не излезе никой. За пръв път фермерите не започваха сутрешните си задължения с утрото. Петелът започна да кукурига, няколко животни се разхождаха по двора, но къщата остана потънала в тишина.

Дризт усети, че това е необичайно, но реши, че случката в планината от предишния ден бе накарала хората да се скрият. Вероятно бяха напуснали фермата и бяха потърсили убежище в по-гъсто населените райони на града. Тези мисли натъжиха Дризт — присъствието му отново бе нарушило спокойния живот на живеещите наоколо. Мрачният елф си припомни Блингденстоун, градът на свиърфнеблите, припомни си как само с присъствието си бе обезпокоил ежедневието на всички и бе застрашил живота им.

Денят беше слънчев и ясен, но от високите части на планината повяваше хапещ и мразовит ветрец. По двора на къщата не се виждаше никой, а и Дризт предполагаше, че тя бе празна. Въпреки това, той остана да наблюдава и с всяка изминала секунда тревогата му ставаше все по-силна.

Познат жужащ звук сепна елфа и го извади от унеса на разсъжденията му. Той извади единствения си ятаган и се огледа наоколо. Искаше му се да повика Гуенивар, но не беше минало достатъчно време от последното и посещение в Материалния свят. Пантерата трябваше да остане в звездния си дом поне още един ден, за да възстанови силите си и да се завърне достатъчно отпочинала.

Наблизо нямаше никой. Дризт се шмугна между стволовете на две огромни дървета. Струваше му се, че от тази позиция ще може да се защити по-добре от ослепителната скорост на малкия зъл дух, дебнещ наоколо.

Миг по-късно жуженето престана, но куиклингът не се виждаше никъде. Мрачният елф прекара остатъка от деня в лутане из гъсталака, опъваше невидими жици и копаеше плитки ями. Ако той и духът трябваше да се бият отново, този път мрачният елф искаше да обърне сражението в своя полза.

Сенките на дърветата се издължиха, небето на запад се обагри в пурпурни цветове и Дризт отново насочи вниманието си към фермата. Никъде в къщата не се запали свещ, която да разсее все по-сгъстяващият се мрак.

Мрачният елф се обезпокои още повече. Повторната поява на онзи отвратителен дух му бе припомнила какви опасности дебнат наоколо, а в двора на фермата не бе излязъл никой през целия ден. Страхът нахлу в сърцето на Дризт, впи корените си дълбоко в него и скоро прерасна в истински ужас.