Р. Салваторе - Трилогия за мрачния елф

— Ела, Гуенивар — тихо и спокойно промълви мрачният елф. — Остави детето.

Пантерата се прозя лениво, но накрая се подчини, изправи се, премина през сечището и застана до господаря си.

В продължение на няколко минути, момчето остана да лежи на земята, после събра цялата си смелост и кураж, скочи на крака и се обърна право към мрачния елф и неговата пантера. Очите му изглеждаха още по-големи, чисто изражение на ужаса, надничаща от мръсното му личице.

— Какво си ти? — попита момчето на човешки език.

Дризт сви рамене и разпери ръце встрани, за да покаже на детето, че не разбира думите му. После несъзнателно посочи към гърдите си и отвърна:

— Дризт До’Урден.

Елфът забеляза, че момченцето едва се помръдва, бавно премества единия си крак зад другия, после тайничко ги изравнява. Той въобще не се изненада, дори се увери, че този път няма да изпусне пантерата, когато детето се завъртя на пети и побягна с писъци:

— Помощ! Видях Дризт!

Дризт погледна към Гуенивар, сви рамене и котката сякаш му отвърна по същия начин.

С натежали от страх стъпки, дългоръкият гоблин Натак започна да се изкачва нагоре по стръмния насип. Злощастното същество трябваше да докладва за видяното, за петте мъртви гнола, но се съмняваше, че Улгулу или Кемфана ще се зарадват на новината. Но нима имаше друг избор? Можеше да избяга, да прекоси планината, да мине от другата и страна и да изчезне в пустошта. Натак знаеше, че Улгулу има навика да отмъщава жестоко, но да избяга — този вариант му се струваше още по-отчаян. Огромният му господар можеше да изтръгне цяло дърво с голите си ръце, можеше да откърти камък от огромна скала какво би му попречило да пререже гръкляна на един дезертирал гоблин?

Натак излезе от укритието на шубрака и мина през малкото преддверие, водещо към пещерата на господаря му.

— Време ти било да се върнеш — изсумтя един от двата гоблина в стаята. — Няма те два дни!

Натак кимна и си пое дълбоко дъх.

— Какво открил? — попита другият. — Намерил ли гноли?

Натак пребледня, дори и най-дълбоката въздишка не можеше да облекчи паниката, напираща в него.

— Вътре ли е Улгулу? — попита нервно той.

Пазачите се спогледаха с любопитство, после се вторачиха в Натак.

— Намерил ги е — отбеляза един от тях, досетил се за проблема. — При това мъртви.

— Улгулу няма да е доволен — изписка другият.

Гоблините се отдръпнаха и повдигнаха тежката завеса, която отделяше преддверието от залата за срещи.

Натак се поколеба, преди да влезе, започна да се озърта през рамо, сякаш се канеше да промени намерението си. „Май беше по-добре да избера битката“, помисли си той. Пазачите сграбчиха дългия си сънародник, грубо го изблъскаха в залата и кръстосаха копия зад гърба му, за да му попречат да избяга.

Натак успя да запази присъствие на духа, когато видя, че на огромния трон в дъното на стаята седи не Улгулу, а Кемфана. Той се славеше като по-спокойният от двамата братя, въпреки че бе разкъсал достатъчно от подчинените си, за да си спечели уважението им. Водачът не обърна особено внимание на Натак, а продължи оживения си разговор с Пиводън — дебелият великан, който доскоро твърдеше, че пещерата е негова.

Натак се затътри през стаята и привлече погледите на планинския великан и на почти толкова огромното, аленокожо гоблиноидно създание.

— Да, Натак? — попита Кемфана и махна с ръка, за да предотврати протестите на великана. — Какви новини ми носиш?

— Аз… аз — започна да заеква гоблинът.

Огромните очи на Кемфана изведнъж заблестяха в оранжево — той беше неспокоен, при това опасно неспокоен.

— Аз намерил гнолите! — промърмори Натак. — Били убити. Мъртви.

Пиводън изръмжа гърлено и заплашително, но Кемфана сграбчи здраво ръката му, за да му напомни кой е водачът.

— Мъртви? — тихо попита аленокожият гоблин.

Натак кимна.

Кемфана съжали за загубата на верните роби, но съзнанието на невръстния баргест в този момент бе заето с други мисли — той се чудеше колко ли бурна щеше да е реакцията на непредсказуемия му брат като чуе тази новина. Не му се наложи да се чуди дълго.

— Мъртви! — чу се рев, който едва не разцепи пещерата. Всички в залата се свиха инстинктивно и се извърнаха към звука точно, когато огромната скала, служеща за врата към другата стая, се отмести с грохот.

— Улгулу! — изписка Натак, коленичи на пода и се поклони до земята — не смееше да вдигне очи.

Огромното гоблиноидно чудовище с морава кожа влетя в залата, а оранжевите му очи кипяха от гняв. С три огромни крачки Улгулу се озова до планинския великан. Пиводън изглеждаше дребен и уязвим пред гигантския водач.