Р. Салваторе - Трилогия за мрачния елф

В тунелите на Подземния мрак Дризт можеше да се промъкне зад всяко същество и да го потупа по рамото без въобще да бъде усетен. Сега бе изминал само около половин час, откакто елфът тръгна след детето, а то вече променяше посоката и скоростта си, дори свирукането му беше престанало. Всичко това подсказа на Дризт, че малчуганът е усетил присъствието му.

Мрачният елф се зачуди дали детето не е усетило и нещо друго. Той извади фигурката от черен оникс, призова Гуенивар и я прати да го прикрива отстрани. После с предпазливи крачки, Дризт тръгна отново.

Миг по-късно, когато момчето изпищя от ужас, елфът извади ятаганите и забрави за всякаква предпазливост. Не разбираше думите му, но ясно усещаше отчаянието в тях.

— Гуенивар! — извика мрачният елф. Искаше отново да викне пантерата при себе си, но не можеше да спре и да я изчака, трябваше да продължи.

Следата се виеше нагоре по една стръмнина, мяркаше се между дърветата и свършваше на ръба на огромна пропаст, широка около двайсет фута. Нямаше мост, по който да се мине от другата страна на пропастта, освен едно-единствено дърво, простиращо се над нея. В далечния край на дървото висеше момчето. Очите му се разшириха, когато забеляза приближаващия се с ятагани в ръце тъмнокож елф. Детето промълви няколко думи, но Дризт не можа да разбере нито една от тях. Чувство на вина заля мрачния елф. Животът на момчето бе застрашен и то само защото го бе последвал. Пропастта беше толкова дълбока, колкото и широка, но дъното и бе покрито с остри камъни и бодливи храсти. Дризт не беше подготвен нито за неочакваната среща, нито за последствията от нея, и в първия момент се поколеба, но после побърза да забрави проблемите си. Той прибра ятаганите в ножниците им и направи елфическият жест за мир. Кръстосал ръце пред гърдите си, мрачният елф пристъпи върху дървото.

Момчето нямаше друг избор. Веднага щом се свести от шока, предизвикан от появата на странния елф, то се залюля, скочи към една издатина на каменния рид, като бутна края на дървото към пропастта. Дънерът полетя надолу, но Дризт успя да отскочи назад и да се спаси. Мрачният елф разбра, че момчето не е било в опасност, а само се е преструвало, за да надхитри преследвача си. Той се досети, че детето е решило, че някой от семейството му е тръгнал след него и че фалшивата заплаха ще му спести наказанието.

Сега самият Дризт беше в опасност. Беше разобличен. Той се опита да измисли начин да обясни присъствието си на момчето и да го успокои, но то не чака никакви обяснения. С разширени от ужас очи, детето се изкачи по каменния насип, по една пътека, която очевидно му беше позната, и побърза да се шмугне в храсталаците.

Дризт се огледа безпомощно наоколо.

— Почакай! — извика той на езика на мрачните елфи, макар и да знаеше, че момчето няма да го разбере и няма да спре.

Една черна пантера изтича зад мрачния елф, полетя във въздуха и с лекота прескочи пропастта. Гуенивар се приземи меко от другата страна на разлома и изчезна в гъсталака.

— Гуенивар! — извика Дризт, за да спре пантерата. Мрачният елф не знаеше какво ще направи тя на детето. Доколкото знаеше котката бе виждала човек само веднъж — магьосникът, който впоследствие беше убит от приятелите на Дризт. Мрачният елф се огледа — търсеше начин да последва момчето. Можеше да се спусне по стената на пропастта, да премине по дъното и да се покатери по отсрещната стена, но това щеше да му отнеме много време.

Дризт изтича няколко крачки назад, после се засили към пропастта и скочи във въздуха, призовавайки вродената си сила — левитацията. Мрачният елф почувства истинско облекчение, когато усети как тялото му се освободи от земното притегляне. За пръв път откакто живееше на Повърхността, използваше заклинанието. В този свят под открито небе тази способност рядко можеше да помогне на един криещ се мрачен елф.

Малко по-малко, благодарение на засилването си, Дризт започна да се приближава към ръба на пропастта и съсредоточи силата си, за да се спусне към каменния насип, но заклинанието свърши изведнъж и мрачният елф се удари в земята. Той не обърна внимание на ожуленото си коляно, нито пък се зачуди защо заклинанието бе изгубило силата си, а се изправи, продължи да тича и да зове отчаяно Гуенивар.

Успокои се едва когато я намери. Пантерата седеше спокойно на едно сечище и с една лапа притискаше малкото момче с лице към земята. Детето извика отново. Дризт предположи, че вика за помощ, но въпреки това малчуганът изглеждаше жив и здрав.