Р. Салваторе - Трилогия за мрачния елф

— Не е сляпо — потвърди Виерна като раздвижи ръката си над детето и хвърли ядосан поглед към нетърпеливите си сестри. — То следва движението на пръстите ми.

Мая видя, че сестра й не лъжеше. Тя се наведе малко повече над бебето — изучаваше лицето и странните му очи.

— Какво виждаш, Дризт До’Урден? — нежно и тихо попита тя, но не изпълнена с топли чувства към малкото, а за да не притеснява матроната, която си почиваше на трона, върху главата на паяка-идол. — Какво виждаш, което ние не можем да видим?

Натрошените стъкла изпукаха под тежестта на Алтън ДеВир и се забиваха все по-дълбоко в тялото му, докато се опитваше да се изправи.

— Е, какво пък толкова… — помисли си той.

— Огледалото ми! — простена Безликият.

Ученикът извърна глава, за да види надвесилият се над него разгневен магьосник. Колко огромен изглеждаше само. Колко могъщ и велик. Закриваше изцяло светлината, идваща от малката ниша между скриновете, а за безпомощния младеж сякаш бе нараснал десетократно.

Тогава Алтън почувства лепкавото вещество, разстилащо се наоколо — паяжина, която здраво се оплиташе и залепяше по шкафовете, стената и него самия. Младият ДеВир се опита да скочи и да се претърколи далече от нея, но заклинанието на Безликия се беше вкопчило в него с цялата си сила. Хванало го бе в капан — като муха, оплетена в нишките на паяка.

— Първо вратата — изръмжа Безликият, — а сега и огледалото ми! Ти знаеш ли през какви трудности съм минал, за да се сдобия с този незаменим предмет?

Алтън поклати глава, но не за отговор, а просто за да освободи поне лицето си от пристегналата го паяжина.

— Защо не спреш да мърдаш и не ме оставиш да изпълня задачата си? — изрева учителят с погнуса.

— Защо? — изфъфли ДеВир и изплю парче от мрежата, залепила се по тънките му устни. — Защо ще ти е да ме убиваш?

— Защото ми счупи огледалото!

В това нямаше никаква логика, огледалото бе разбито едва преди малко, след като се бе хвърлил отгоре му, но за един учител, предположи Алтън, това едва ли имаше някакво значение. Момчето знаеше, че това, с което се бе захванал е абсолютно безполезно, но продължи да разубеждава Безликия.

— Знаеш ли кой е моят дом? Домът ДеВир — каза му възмутено. — Четвъртият в града. Матрона Джинафий едва ли ще е много доволна. Върховните жрици знаят как да научат истината за подобни случки!

— Домът ДеВир? — изсмя се учителят.

Май щеше да изпълни заръчаното от Дайнин До’Урден мъчение. Все пак този ученик му бе счупил огледалото!

— Четвъртият дом!

— Глупав младок — истерично се изхили Безликият. — Такъв дом вече няма — нито четвърти, нито петдесет и четвърти. Никакъв няма.

Алтън се свлече, въпреки че мрежата се бе оплела около тялото му, така че да го държи изправен. Какви ги дрънка този учител?

— Всички са мъртви — присмя му се той. — Матрона Джинафий май вече се е срещнала с Лот.

Сгърченото от ужас лице на Алтън накара обезобразения учител да изпита задоволство.

— Мъртви — изръмжа пак. — С изключение на бедничкия Алтън, който е още жив, само за да узнае за злата участ на семейството си. Но повече изключения няма да има — тази грешка веднага ще бъде поправена.

Безликият вдигна ръце, за да направи заклинание.

— Кой? — проплака Алтън.

Учителят спря, сякаш не разбираше.

— Кой стори това? — поясни обреченият младеж. — Кои са били семействата, които са се съюзили, за да унищожат дома ДеВир?

— А, предполагам, че трябва да ти кажа — наслаждаваше се на момента Безликият. — Имаш правото да знаеш, преди да си се присъединил към роднините си в отвъдното.

В пастта, там, където някога се намираха устните на учителя, зейна широка усмивка.

— Но ти счупи огледалото ми! — изръмжа той. — Умри, глупаво момче! И си потърси сам отговорите, които търсиш.

Изведнъж магьосникът се преви на две и целият се разтърси от конвулсии. Бърбореше проклятия на някакъв език, твърде неразбираем за изплашения ученик. Каква ли пъклена магия се канеше да изпълни обезобразеният учител — толкова страшна, че думите й звучаха така тайнствено непознати за ерудирания младеж, и толкова неописуемо зловещи, че магьосникът почти бе загубил своя облик.

В този момент Безликият падна по очи и издъхна.

Потресен, Алтън огледа тялото на учителя — от качулката на наметалото до гърба му — там, където се подаваше краят на една стрела. Ученикът гледаше как отровната стрела продължава да трепери от последните конвулсии на тялото, после извърна поглед към средата на стаята, където спокойно стоеше чистачът Масой.