Р. Салваторе - Трилогия за мрачния елф

Масой се подчини покорно и започна да събира каменните отломки. Вдигна поглед, след като Безликият го отмина наперено, и въпреки че беше рисковано, последва предпазливо учителя.

Алтън нямаше как да избяга — такова шоу не биваше да се изпуска.

В третата стая, библиотеката на Безликия, във всяка стена горяха дузини свещи. Това беше най-ярко осветената стая от четирите в кулата.

— Проклета да е тази светлина! — ядоса се Алтън.

Пред очите му бе замъглено. Той се препъваше и се опитваше да си проправи път към вратата на фоайето — най-ниско разположеното помещение в покоите на безликия магьосник. Ако можеше само да се измъкне от тази кула и да излезе навън, в двора на Академията, сигурно щеше да успее да обърне събитията в своя полза.

Алтън бе израсъл сред мрака на Мензоберанзан, но учителят бе прекарал толкова столетия сред светлината на свещите в Сорсъри, че очите му се бяха приспособили да различават светлинните нюанси, а не тези на топлината.

Във фоайето, осветявано само от една свещ, бяха разхвърляни сандъци и столове, но Алтън виждаше достатъчно ясно, за да заобиколи или да прескочи мебелите, изпречили се на пътя му. Той изтича към вратата и сграбчи тежката брава. Тя се превъртя лесно, но когато ученикът се опита да побутне вратата с рамото си, вместо да се открехне, от нея избликна поток искряща синя енергия, която повали Алтън на пода.

— Проклето да е това място! — изруга той.

Входът бе охраняван от магия. Ученикът знаеше едно заклинание, за отваряне на омагьосани врати, но се съмняваше, че силата му ще е достатъчна, за да надвие мощните заклинания на един учител. В бързината и страха си, Алтън не можеше да различи и свърже думите на магьосника, отекващи в съзнанието му.

— Не ми бягай, ДеВир! — долетя викът на Безликия от другата стая. — Така само отлагаш неизбежното!

— Проклет да си и ти — прошепна младият ученик.

Алтън забрави за глупавото заклинание — така или иначе, нямаше да си спомни думите, когато му бяха нужни. Огледа се из стаята за нещо, което да му помогне. Погледът му се спря на нещо необичайно в средата на стената, в една пролука между два големи скрина. Алтън отстъпи няколко крачки назад, за да вижда по-добре, но попадна в обсега на светлината на свещта, в онова неясно поле, в което очите му улавяха не само топлината, но и светлинните отблясъци.

Успя само да различи, че този участък в стената излъчваше постоянна светлина, чийто сив оттенък едва се различаваше от този на камъка. Друга врата? Можеше само да се надява да е така. Върна се бързо в средата на стаята, застана точно срещу предмета и нагоди зрението си от инфрачервения спектър изцяло към светлината.

Когато очите му се приспособиха, това, което младият ДеВир съзря, едновременно го обърка и изуми. Не видя врата, нито процеп в стената, който да го отведе в друга стая. Само собственото си отражение и част от помещението, в което се намираше. За петдесетгодишния си живот Алтън никога не беше виждал подобно нещо, но беше чувал учителите в Сорсъри да говорят за откритието. Това беше огледало.

Движение при горния вход на стаята му напомни, че Безликият се намира съвсем близо до него. Алтън не биваше да се бави повече в обмисляне на възможности. Той се приведе надолу и се хвърли срещу огледалото.

Може би беше портал, който да го телепортира в друга част на града или пък простичка вратичка, водеща в друга стая. Или пък беше — ученикът бе толкова отчаян, че започна да си фантазира — междугалактически портал, който щеше да го пренесе в непознат и странен свят.

Колкото повече се приближаваше към удивителния предмет, толкова повече възбудата от риска притегляше Алтън все по-напред и по-напред — тогава усети сблъсъка, разбиващото се стъкло и непробиваемата каменна стена зад него.

Май наистина беше просто едно огледало.

— Виж очите му — прошепна Бриса на Мая, докато преглеждаха най-новия член на Дома До’Урден.

И наистина, те бяха забележителни. Макар че бебето бе излязло от утробата на майка си преди по-малко от час, очите му с любопитство се стрелкаха напред-назад. Те притежаваха характерното излъчване за очите, приспособени към инфрачервения спектър, само че обичайното червено оцветяване бе заменено с отсенки на синьо, което им придаваше лилав нюанс.

— Дали е сляпо? — почуди се Мая. — Май все пак ще го принесем в жертва на Кралицата на Паяците.

Бриса ги погледна в очакване. Мрачните елфи не оставяха живи децата, които се раждаха с увреждания.