Р. Салваторе - Трилогия за мрачния елф

— Казах ти преди, матрона Малис До’Урден — изръмжа съществото с провисналата си уста, — ще ти го кажа и сега, но за последен път. Кралицата на Паяците не отговаря на въпроси, чиито отговори са вече известни!

Прислужницата изчезна в една силна експлозия от енергия, която повали четирите жрици от дома До’Урден на земята.

Първа се свести Бриса. Тя бързо изтича към казана, загаси последните пламъци на огъня и по този начин затвори портала към Бездната — родното измерение на йоклолата.

— Кой? — изкрещя Мадис, възвърнала могъществото си на матрона-майка. — Кой в това семейство е предизвикал гнева на Лот?

Изведнъж тя отново се почувства жалка. Беше започнала да разбира скрития смисъл в предупреждението на прислужницата. Домът До’Урден се готвеше за война с едно от най-влиятелните семейства. Без благоразположението на Лот семейството й нямаше да оцелее лесно.

— Трябва да открием виновника — нареди Малис на дъщерите си, убедена, че те не са сторили нищо нередно.

И трите бяха върховни жрици. Ако някоя от тях беше прегрешила спрямо Кралицата на Паяците, призованата йоклола щеше я накаже веднага. Това създание можеше да срине до основи дома До’Урден, при това съвсем само.

Бриса извади змийския камшик от колана си.

— Ще разбера кой е бил! — обеща тя.

— Не! — каза матроната. — Не бива да разгласяваме, че търсим някого. Независимо дали е войник или член на дома ни, виновникът е обигран и издържа на болка. Не можем да разчитаме, че мъченията, на които ще го подложим, ще изтръгнат признание от устните му. Не и когато е знаел какво върши и какви ще бъдат последствията. Трябва веднага да разберем какво е разгневило Лот и да накажем престъпника. Кралицата на Паяците трябва да е на наша страна!

— Но тогава как ще разберем кой е той? — попита най-голямата дъщеря и с неохота прибра камшика си.

— Виерна. Мая. Оставете ни — нареди майка им. — Не казвайте на никого за тези разкрития. Не издавайте с нищо намерения ни.

Двете дъщери се поклониха и побързаха да излязат от стаята, недоволни, но примиряващи се с второстепенните си роли в това начинание.

— Първо ще потърсим — каза Малис на Бриса. — Ще видим дали ще открием виновника от разстояние.

Върховната жрица разбра какво имаше предвид матроната.

— Гадателската купа — каза тя и се втурна от преддверието в параклиса на дома До’Урден. Безценният предмет стоеше до централния олтар и представляваше голяма златна купа, обкована с черни перли. С треперещи ръце Бриса я вдигна, положи я върху олтара и бръкна в най-святото от многото й отделения. Там се държеше един от най-ценните предмети на дома До’Урден — величествен бокал от черен оникс.

В този момент Малис се присъедини към Бриса и взе бокала от ръцете й. После отиде до извора при входа на параклиса и потопи предмета в лепкавата течност; загреба от нечестивата вода на своята религия.

— Спайдере аухт икор вен — изпя матроната.

За да завърши ритуала, тя се върна до олтара и изсипа съдържанието на бокала в златната купа.

Малис и Бриса зачакаха да видят какво ще се случи.

Повече от десетилетие Дризт не беше стъпвал в тренировъчната зала на Закнафейн. Но сега, когато го стори, се почувства сякаш се е завърнал у дома. Тук беше прекарал най-хубавите си юношески години. И въпреки всички разочарования, с които се бе сблъскал оттогава и с които неминуемо щеше да се сблъска и занапред, Дризт никога нямаше да забрави тази краткотрайна невинност, радостта, която бе изпитал като ученик в тренировъчната зала на Закнафейн.

Повелителят на меча влезе и видя бившия си ученик, ала младежът не видя нищо успокояващо или познато в изражението на Зак. Някогашната усмивка бе заменена от навъсен поглед, който не слизаше от лицето на учителя, с гневна физиономия, която сякаш мразеше всичко около себе си — най-вече Дризт. Беше ли възможно лицето му винаги да е било такова? Младият До’Урден се замисли. Дали носталгията не беше придала блясък на спомените му от онези години? Този учител толкова често бе стоплял сърцето му с искрения си смях. Нима и тогава е бил студеното и кръвожадно чудовище, застанало сега пред Дризт?

— Кое се е променило, Закнафейн — попита младият мрачен елф. — Ти, спомените ми или моите възприятия?

Повелителят на меча сякаш въобще не чу прошепнатия въпрос.

— А, младият герой се е завърнал — каза той. — Войнът, който извършва невероятни за своята възраст подвизи.

— Защо ме мамиш? — запротестира Дризт.