Р. Салваторе - Трилогия за мрачния елф

СиНафей не можеше да отрече, че Масой беше доста обсебен от тази идея.

— Давам ти разрешението си — каза тя. — Хвани го, Масой Хюнет. С цената на живота си ти ще нанесеш първия удар срещу дома До’Урден и ще убиеш втория син.

Все още с решително изражение на лицето си, магьосникът се поклони и излезе.

— Всичко ли чу? — каза СиНафей на езика на жестовете, когато Масой затвори вратата. Матроната знаеше, че синът й може да ги подслуша, а тя не искаше той да разбира за този разговор.

— Да — жестикулира Алтън, след като излезе зад пердето.

— Съгласен ли си с решението ми? — попита с ръцете си мрачната елфка.

Алтън не знаеше какво да каже. Нямаше друг избор, освен да се подчини на своята матрона-осиновителка, ала не беше съгласен с решението й да даде втори шанс на Масой — не мислеше, че е разумно. Магьосникът продължаваше да мълчи.

— Не си съгласен — заключи СиНафей.

— Моля ви, матрона-майко — отвърна бързо той. — Не бих…

— Прощавам ти — увери го тя. — Аз самата не съм сигурна, че постъпих правилно, когато дадох на Масой втора възможност. Прекалено рисковано е.

— Тогава защо му разрешихте? — дръзко попита Безликият. — На мен не дадохте втори шанс, когато желаех смъртта на Дризт До’Урден по-силно от всеки ДРУГ.

СиНафей му хвърли презрителен поглед, който го накара да се опомни.

— Нима се съмняваш в преценката ми? — жестикулира тя.

— Не! — изкрещя Алтън; после светкавично запуши устата си с ръка и падна ужасен на колене. — Никога не бих се усъмнил, моя матрона-майко — каза на езика на жестовете той. — Просто не мога да преценя ситуацията толкова добре, колкото вас. Простете невежеството ми.

Смехът на СиНафей прозвуча като съскането на стотици ядосани змии.

— Преценили сме я еднакво — увери го тя. — Не мога да дам втори шанс на Масой, както не можах и на теб.

— Но… — възрази Алтън.

— Масой ще тръгне след Дризт, но този път няма да е сам. Ти ще го последваш, Алтън ДеВир. Ще го пазиш и ще довършиш Дризт До’Урден, в противен случай ще заплатиш с живота си.

Алтън засия. Най-накрая щеше да усети сладкия вкус на отмъщението; нищо друго не го интересуваше — дори и заплахата на матрона СиНафей.

— Нима имаше друг начин? — небрежно казаха ръцете му.

Дризт усещаше топлия дъх на матроната, лицето й беше на сантиметри от неговото.

— Мисли! — изрева тя. — Трябва да знаеш нещо!

Вторият син се сниши под натиска, който му оказваше Малис, и се заозърта нервно наоколо; гледаше събралото се семейство. Само преди минути Дайнин се мъчеше по същия начин — коленичил и с брадичка в ръка. Преди матроната да смени техниката си на разпит, той се бе опитал да измисли някакъв отговор, ала напразно. Беше забелязал Бриса, която често посягаше към камшика си и обезпокоителната гледка не му бе помогнала да си спомни нещо.

Малис силно зашлеви Дризт през лицето и се отдръпна от сина си.

— Един от вас знае кои са враговете ни — изкрещя тя към двамата братя. — Там, по време на патрула, един от вас е видял нещо, някакъв знак.

— Може и да сме видели, но да не сме го разтълкували правилно — обади се Дайнин.

— Тишина! — изкрещя Малис, а лицето й почервеня от гняв. — Ще говориш, когато си спомниш отговора на въпроса ми! Само тогава! Бриса — обърна се тя към най-голямата си дъщеря, — помогни на Дайнин да опресни паметта си.

Първият син положи глава върху ръцете си, скръстени на пода, и изви като дъга своя гръб, за да посрещне наказанието. Матроната щеше да се разгневи още повече, ако бе постъпил по друг начин.

Дризт стисна очи и започна да прехвърля в главата си всичко, което си спомняше от дните си с патрула. Неволно потръпна, когато чу изплющяването на камшика и сподавения стон на своя брат.

— Масой — почти в унес прошепна вторият син и погледна към майка си, която — за учудване на Бриса, протегна ръката си напред, за да прекрати наказанието.

— Масой Хюнет — този път по-силно повтори младежът. — При нападението над гномовете… той се опита да ме убие.

Цялото семейство, но най-вече Малис и Дайнин, извърнаха очи към Дризт в очакване на следващите му думи.

— Докато се биех със земния дух — обясни той и наблегна на последните думи, сякаш с тях проклинаше Закнафейн; после яростно погледна към Повелителя на меча и продължи: — Масой Хюнет ме повали с мълния.

— Може да се е целил в чудовището — предположи Виерна. — Масой настояваше, че той го е убил, но върховната жрица от патрула отрече твърденията му.