Р. Салваторе - Трилогия за мрачния елф

Но Повелителят на меча се бе свестил напълно и мразеше себе си, колкото и Дризт. В последния момент той вдигна мечовете си и ги кръстоса светкавично, отблъсквайки оръжията на младия До’Урден. После на свой ред изрита Дризт. Ударът му не беше толкова силен, заради легналото положение, в което се намираше, но бе попаднал достатъчно точно в слабините на втория син.

Дъхът му секна изведнъж; младежът се завъртя и се отдалечи. Макар да бе още замаян, Закнафейн бе започнал да се изправя; Дризт го видя и се опита да възвърне самообладанието си.

— Нима толкова ти харесва? — успя да попита пак.

— Харесва? — повтори Повелителят на меча.

— Доставя ли ти удоволствие? — сбърчи лицето си младежът.

— Удовлетворение! — поправи го Зак. — Убивам. Да, убивам.

— Ти учиш другите да убиват!

— Да убиват мрачни елфи! — изрева Закнафейн, приготвил оръжията си за бой, отново застанал срещу младия До’Урден — беше решил да изчака той да предприеме следващия ход.

Думите на Повелителя отново объркаха Дризт. Кой беше този мрачен елф, който стоеше пред него?

— Да не мислиш, че майка ти щеше да ме остави жив, ако не изпълнявах пъклените й планове? — изрева той.

Вторият син не можа да го разбере.

— Тя ме мрази — каза малко по-спокойно Зак, след като видя объркването на младежа. — Презира ме заради това, което знам.

Дризт повдигна въпросително вежди.

— Толкова ли си сляп, че не виждаш злото, което те заобикаля? — изкрещя му в лицето Повелителят на меча. — Или те е погълнало, както и всички останали, в смъртоносната си ярост, която наричаме наш живот?

— Яростта, която е завладяла и теб? — отвърна младият До’Урден, само че този път не звучеше толкова уверен в думите си. Ако беше разбрал правилно казаното от стария си учител, ако Зак беше убил тези покварени елфи само заради омразата си към тях, то Дризт можеше да го обвинява още повече за неговата страхливост.

— Не ме е завладяла никаква ярост — отвърна Повелителят на меча. — Опитвам се да живея толкова добре, колкото мога. Оцелявам в един свят, към който не принадлежа, който не желая.

Страданието в думите му и сведеният поглед докоснаха съкровена струна в сърцето на Дризт — Закнафейн признаваше своята слабост.

— Убивам — продължи той. — Убивам мрачни елфи, за да служа на матрона Малис, за да успокоя гнева и безсилието, които чувствам дълбоко в душата си. Когато чуя детските писъци…

Зак погледна към младия До’Урден. Изведнъж се спусна срещу него като побеснял, сякаш яростта му се бе върнала десетократно.

Дризт се опита да вдигне ятаганите си, но Повелителят изби единия от тях — запрати го в средата на залата, а другия отблъсна настрана. Вторият син несигурно започна да пристъпва назад, Закнафейн се втурна към него, докато не го притисна в стената с върха на своя меч. От гърлото на младия До’Урден се стече капка кръв.

— Детето е живо! — прошепна той. — Кълна се, не съм го убил!

Закнафейн се успокои малко, но все още държеше оръжието си, опряно във врата на Дризт.

— Дайнин каза…

— Дайнин не знае — ужасен отвърна младежът. — Аз го заблудих. Блъснах момичето на земята, за да й спася живота. Покрих я с кръвта на мъртвата й майка, за да замаскирам собствения си страх!

Съкрушен, Повелителят на меча залитна назад.

— Не съм убил нито един светъл елф през този ден — каза му Дризт. — Единствените, които желаех да унищожа, бяха другарите ми от отряда!

— Ето, че вече знаем — каза Бриса, която загледана в гадателската купа наблюдаваше развръзката на сражението между Дризт и Закнафейн, и чуваше всяка тяхна дума. — Значи вторият син е разгневил Кралицата на Паяците.

— Подозирала си го през цялото време, както и аз — отвърна матрона Малис. — Макар че се надявахме да не е той.

— Той е толкова обещаващ! — изстена най-голямата дъщеря. — Как ми се искаше да бе научил мястото си, цената си. Може би…

— Да го пожалим?! — тросна се матроната. — Да не проявиш милост, която да обиди Лот още повече?

— Не, матрона-майко — отвърна Бриса. — Просто се надявах, че ще можем да използваме Дризт за в бъдеще, както използвахме Закнафейн. Повелителят на меча остарява.

— Предстои ни да влезем във война, дъще — напомни й Малис. — Лот трябва да е доволна от нас. Твоят брат сам си е заслужил тази съдба; сам е взимал решения за постъпките си.

— Взимал е неправилни решения.

Тези думи, се стовариха върху Закнафейн с по-голяма сила, отколкото кракът на Дризт. Повелителят на меча захвърли оръжието си в ъглите на стаята и се втурна към младия До’Урден. Прегърна го толкова силно, че трябваше да минат няколко секунди преди вторият син да осъзнае какво става.