Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

— Изглеждат така — каза Келхус, докато чертаеше бързо с пръста си в снега.

Люет го гледаше сурово. На дуниайна му трябваше само бегъл поглед, за да види ужаса, който траперът се опитваше да прикрие. Някъде отзад кучетата лаеха и се въртяха в кръг на края на опънатите си кожени каиши.

— Къде? — попита Люет, впил поглед в странната следа.

— При стария куниюрски паметник. Движат се по допирателната на хижата, на северозапад.

Брадатото лице се извърна към него.

— И не знаеш какво представляват тези следи?

Значимостта на въпроса бе очевидна. Ти си от Севера, а не знаеш какво е това? Тогава Келхус разбра.

— Сранки.

Траперът погледна в далечината, а очите му блуждаеха сред заобикалящата ги стена от дървета. Монахът забеляза трептенето на стомаха му, ускореното туптене на сърцето му и литанията в ума му, твърде бърза, за да е въпрос: Какво-да-правим-какво-да-правим…

— Трябва да последваме следите — каза Келхус. — Да сме сигурни, че не се пресичат с твоите обичайни пътища. Ако се пресичат…

— Зимата е била сурова за тях — каза Люет. Имаше нужда да извлече някакъв смисъл от ужаса си. — Дошли са на юг за храна… Търсят храна. Да, храна.

— А ако не е така?

Траперът го погледна с диви очи.

— За сранките ние, човеците, сме различен вид прехрана. Ловуват ни, за да успокоят лудостта в сърцата си. — Той пристъпи сред кучетата си, разсеян от струпването им в краката си. — Тихо, шшш, тихо.

Тупаше ги по ребрата и притискаше главите им в снега, чешеше ги по муцуните. Ръцете му се разперваха широко без причина, за да разпръснат обичта му към всички поравно.

— Би ли ми донесъл намордниците, Келхус?

Следата стана сивкава и плитка, докато вървяха сред дърветата. Небето притъмня. Зимните вечери носеха странна тишина във вътрешността на гората — усещането, че скоро нещо по-значимо и от дневната светлина ще дойде до своя край. Бяха тичали дълго със снегоходките си и накрая спряха.

Намираха се под оголените клони на голям дъб.

— Трябва да се върнем — каза Келхус.

— Не можем да оставим кучетата.

Монахът гледа Люет в продължение на няколко издишвания. Въздухът бе твърд и студен. Наясно беше, че лесно може да разубеди трапера да се връща за каквото и да е. Независимо от това що за звяр преследваха, той знаеше за ловните им маршрути, а може би дори и за самата хижа. Ала следите в снега — празни белези — бяха твърде малко, за да ги използва. За момента за Келхус заплахата беше единствено страхът на трапера. Гората все още му принадлежеше.

Той се обърна и двамата заедно тръгнаха към хижата, тичайки с тромавата грация на снегоходките. Ала след малко Келхус спря другия мъж, като постави решително ръка на рамото му.

— Какво… — започна да пита траперът, ала звуците го прекъснаха.

Хор от приглушени писъци и вой разкъса тишината. Едно-единствено излайване успя да прониже какофонията, последвано от злокобна зимна тишина.

Люет застина като тъмните дървета край себе си.

— Защо, Келхус? — Гласът му хриптеше.

— Няма време за „защо“. Трябва да бягаме.

Келхус седеше в пепелявия здрач, загледан в розовите пръсти на зората, подаващи се през гъстите клони на тъмните борове. Люет още спеше.

Тичахме дълго, татко, но дали е достатъчно?

Видя нещо. Движение, което бързо изчезна в дълбините на гората.

— Люет.

Траперът се размърда.

— Какво? — попита той и се разкашля. — Още е тъмно.

Втора фигура. По-далеч отляво. Приближаваше се.

Келхус остана неподвижен, докато очите му изучаваха горския лабиринт.

— Те идват — каза той.

Люет се надигна от замръзналите си одеяла. Лицето му бе пепеляво. Удивен, той последва погледа на Келхус в обкръжаващия ги мрак.

— Не виждам нищо.

— Промъкват се.

Люет започна да трепери.

— Бягай — каза Келхус.

Траперът го изгледа втрещено.

— Да бягам? Сранките прегазват всичко, Келхус. Не можеш да бягаш от тях. Твърде са бързи!

— Зная — отвърна дуниайнът. — Аз ще остана тук. Ще ги забавя.

Люет просто го зяпна. Не можеше да мръдне. Дърветата сякаш бумтяха около него. Небето го дърпаше с празнотата си. После една стрела прониза рамото му и той падна на колене, загледан в червения връх, подаващ се от гърдите му.

— Ке-е-елллхуссс! — изстена мъжът.

Ала Келхус го нямаше. Люет се претърколи в снега, за да го открие, и го видя да тича сред близките дървета с меч в ръка. Първият от сранките падна обезглавен и монахът продължи да се движи като бледо привидение сред виелицата. Още един умря, докато ножът му прорязваше безсмислено празния въздух. Другите се струпаха върху Келхус като кожени сенки.