Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

— Какво ти каза този тъмнокож мъж за Шимех?

— Не много всъщност. Говореше най-вече за религията си. Каза, че е инрит, последовател на Късния пророк Инри… — той сбърчи чело за момент, — някой си. Можеш ли да си представиш? Късен пророк? — Люет се спря, разфокусирал поглед, опитвайки се да облече сцената в думи. — Постоянно повтаряше, че съм обречен, ако не се преклоня пред пророка му и не отворя сърцето си за Хилядата храма… Никога няма да забравя това име.

— Значи Шимех е свещен за този мъж?

— Най-свещен сред светините. Някога това е бил градът на неговия пророк. Обаче мисля, че е имало някакъв проблем. Говореше нещо за войни и езичници, които са го отнели от инритите… — Люет спря, сякаш внезапно спомнил си нещо странно и важно. — В Трите морета човеците воюват с човеци, Келхус, и не ги е грижа за сранките. Можеш ли да си представиш?

— Значи Шимех е свещен град в ръцете на езически народ?

— И така, мисля, е най-добре — отвърна Люет с внезапна горчилка. — Кучето не спираше да нарича и мен езичник.

Те продължиха да говорят за далечни земи цяла нощ. Вятърът виеше и се блъскаше в здравите стени на хижата им. И в мрака на отслабващия огън Анасуримбор Келхус бавно привлече Люет в собствения си забавящ се ритъм — все по-бавно дишане, премрежени очи. Когато траперът изпадна в пълен транс, той извлече всички тайни от него, преследвайки ги до последната, докато не остана нито едно скривалище.

Келхус вървеше сам със снегоходките си през смразени смърчове към най-близкия склон, издигащ се над хижата. Вятърът разнасяше снежинки около тъмните дънери. Въздухът миришеше на зимна тишина.

Дуниайнът се бе променил през изминалите няколко седмици. Гората вече не представляваше вцепеняващата какофония отпреди. Собел беше земя на зимни елени, самури, бобри и белки. В недрата й дремеше кехлибар. Под небесата й лежеше оголен камък, а езерата й сребрееха от риба. Нищо повече. Нищо, достойно за възхита или страх.

Пред него снегът се спускаше от плитка урва. Келхус се загледа нагоре, търсейки пътека, от която висините да му се покорят най-лесно. После се заизкачва.

Билото беше голо, с изключение на няколко ниски и голи глогове. В центъра му се издигаше древна стела — каменно копие, приведено на фона на далечния пейзаж. По четирите му страни бяха гравирани руни и малки фигурки. Онова, което неизменно привличаше Келхус към това място, не беше просто езикът на текста — ако се изключи диалектът, той не се различаваше по нищо от неговия собствен, — а името на автора му.

Надписът започваше така:

И аз, Анасуримбор Келмомас II, гледам от това място и съзирам величието, съградено от собствената ми ръка…

… след което описваше велика битка между отдавна умрели крале. Според Люет тази земя някога била границата между две нации: куниюри и емнор, и двете изгубени преди хилядолетия в митични войни срещу нещо, което траперът наричаше „Не-бог“. Като повечето от историите на Люет, Келхус директно отхвърли приказките му за Апокалипсиса. Ала името Анасуримбор, гравирано в древния паметник, не можеше да бъде отхвърлено. Сега той разбираше, че светът е много по-стар от дуниайните. И ако кръвната му линия се простираше толкова назад, че да достигне този древен върховен крал, значи и той самият стигаше дотам.

Ала подобни мисли нямаха стойност за мисията му. Изучаването на Люет достигаше завършека си. Скоро щеше да се наложи да продължи на юг към Атритау, където траперът твърдеше, че е възможно да си осигури пътуване към Шимех.

От тази височина Келхус погледна на юг над зимните гори. Ишуал се намираше някъде зад гърба му, скрита сред ледените планини. Пред него се простираше пътешествие през свят, изпълнен с хора, оковани в произволни обичаи и безкрайното повторение на племенните си лъжи. Щеше да броди сред тях като буден сред спящи. Щеше да се приюти в хралупите на невежеството им и чрез истината да ги превърне в свои инструменти. Той бе дуниайн, един от подготвените, и щеше да овладее всички народи, всички обстоятелства. Щеше да предхожда.

Ала друг дуниайн го очакваше и той бе изучавал пустошта много по-дълго: Моенгхус.

Колко велика е силата ти, татко?

Обръщайки гръб на панорамата, Келхус забеляза нещо странно. От другата страна на стелата имаше следи в снега. Той ги огледа за момент, преди да реши да попита трапера за тях. Защото онзи, който ги бе оставил, ходеше на два крака, ала не беше човек.