Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

— Келхус! — извика Люет, може би от болка, а може би в опит да ги примами към някой, който вече бездруго е мъртъв. Бих умрял за теб.

Ала сенките падаха върху снега, стискайки отрязаните си крайници, и сред дърветата прозвуча странен нечовешки вой. Още и още нападатели се свличаха на земята, докато накрая не остана само монахът.

На трапера му се стори, че чува лая на кучетата си някъде отдалеч.

Келхус го дърпаше. Пред изгряващото слънце се носеха снежинки, докато се влачеха сред гъсталака. Люет се гърчеше от агонията в рамото си, ала монахът не познаваше умора и го влачеше със скорост, с която той самият едва би могъл да се справи и без раната. Носеха се през преспи, около дървета, почти се търкаляха през дефилета и излазваха от тях. Монахът и ръцете му винаги бяха около него — тънка желязна скоба, която неизменно го изправяше на крака.

Все още му се струваше, че може да чуе кучетата.

Моите кучета…

Накрая се озова облегнат на едно дърво. Беше като каменен стълб зад гърба му — нещо, върху което да умре. Едва различаваше Келхус, чиито брада и качулка бяха покрити с лед също като плетеницата оголени клони.

— Люет — повтаряше му монахът. — Трябва да мислиш !

Жестоки думи! Те го влачеха към яснота, хвърляха го към болката.

— Кучетата ми — изхлипа той. — Чувам… ги…

Сините очи не потвърдиха нищо.

— Идват още сранки — каза Келхус между накъсаното си дишане. — Трябва ни убежище. Място, където да се скрием.

Люет облегна глава назад, преглътна, за да отблъсне болката в гърлото си, и се опита да се осъзнае.

— В каква… в каква посока се движехме?

— На юг. Само на юг.

Траперът с мъка се отдръпна от дървото и хвана монаха за раменете. Обзеха го неконтролируеми тръпки. Изкашля се и се взря сред дърветата.

— Колко по-потока… — Той се помъчи да вдиша. — През колко потока м-минахме?

Усети горещия дъх на Келхус.

— Пет.

— З-з-з-запад! — изхриптя той. Облегна се пак на дървото и погледна лицето на монаха, все така вкопчен в раменете му. Не изпитваше срам. Пред този мъж нямаше срам. — Т-трябва да вър-вървим на запад — продължи той, полагайки чело на устните на монаха. — Руини. Руини. На нечовеците. Много места, където да се скриеш. — Той изстена. Светът се завъртя. — Можеш д-да ги видиш наб-наблизо от-тук.

Люет усети как заснежената земя се удря в тялото му. Вцепенен, той се опита да се свие. През дърветата видя как фигурата на Келхус, изкривена от сълзите му, изчезва сред дърветата.

Изхлипа.

— Келхус? Келху-ус!

Какво става?

— Не-е-е! — изпищя траперът.

Високата фигура изчезна.

Склонът беше коварен. Келхус се изкачваше като сграбчваше корени и стъпваше внимателно, за да избегне дупките, скрити под снега. Иглолистните растения не му позволяваха да се движи свободно през наклонения терен. Ниски клони постоянно се закачаха за него. Около него бе паднал здрач, не много по-различен от зимното покривало.

Когато най-накрая се издигна над гората, монахът се намръщи към небето и изведнъж застина пред разкрилата се гледка. Покрита от сняг, земята се издигаше като гладните очертания на куче. Над най-близките склонове се извисяваха руините на порта и стена. Отвъд тях един мъртъв дъб с невероятни размери се протягаше към небето.

От тъмните облаци, носещи се над билото, заваля дъжд, който веднага замръзна върху палтото му.

Келхус бе удивен от могъщите камъни на портата. Немалко сред тях бяха с размера на дъба, който закриваха. На трегера бе гравирано издигнато нагоре лице — празни очи, търпеливи като небето. Той мина под него. Земята бе малко по-равна. Зад гърба му гората се стопи сред усилващия се дъжд. Ала звукът стана по-силен.

Дървото бе отдавна мъртво. Колосалните му корени бяха оголени от кората, а клоните му се протягаха във въздуха като разклоняващи се бивни. Оголено от всичко, вятърът и дъждът го заливаха с лекота.

Обърна се точно когато сранките изскочиха от храстите и се втурнаха с вой през снега.

Толкова чисто беше това място. Стрелите свистяха край него. Той хвана една във въздуха, за да я изучи. Топла, сякаш допреди малко притисната в кожа. После мечът му се озова в ръката и проблесна в пространството наоколо, обхващайки го като корона на дърво. Те дойдоха — тъмен порой, — ала той ги предхождаше , разположен в онзи едничък момент, който нямаше как да предвидят. Калиграфия от викове. Глухо стенание на изненадана плът. Пронизваше екстаза в нечовешките им лица, пристъпваше сред тях, за да спре туптенето на сърцата им.