Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

Нечовекът пристъпи крачка напред.

— Ала вече не — продължи той. — Докато епохите отмираха, някои от нас изпитаха нужда от нещо повече от вашите детински дрязги, които да си спомнят. Някои от нас се нуждаеха от по-изящна бруталност, отколкото вашите воини можеха да постигнат. Великото проклятие на вида ни… знаеш ли го? Но разбира се, че го знаеш! Кой роб пропуска да се наслаждава на деградацията на господаря си?

Вятърът развя посивялото наметало около него. Той направи още една крачка.

— Но ето, че се оправдавам като човек. Загубата е изписана в самата земя. Ние сме просто най-драматичното напомняне.

Нечовекът вдигна върха на меча си към Келхус, който беше застанал в бойна стойка, а собственото му извито острие се издигаше над главата му.

Отново тишина, този път смъртоносна.

— Аз съм воин на много епохи, Анасуримбор… епохи . Потапял съм нимила си в хиляди сърца. Яздил съм срещу и в името на Не-бога във великите войни, които създадоха тази пустош. Атакувал съм склоновете на великия Голготерат, гледал съм как сърцата на върховни крале се разбиват от ярост.

— Тогава защо сега вдигаш оръжие срещу сам човек? — попита Келхус.

Смях. Свободната ръка посочи мъртвите сранки.

— Оскъдни подаяния, съгласен съм, но все пак ще бъдеш запомнящ се.

Келхус удари пръв, ала острието му отскочи от бронята под наметалото на нечовека. Той приклекна и отблъсна могъщия контраудар, след което подсече краката на създанието изотдолу. Противникът му падна назад, но успя безпроблемно да се претърколи обратно на краката си. От скритото зад шлем лице се разнесе смях.

— Колко запомнящо се! — извика той и се хвърли върху монаха.

И Келхус осъзна, че отстъпва. Посипа се дъжд от мощни удари, които го принуждаваха да прави крачки назад, встрани от мъртвото дърво. Съревнованието между дуниайнска стомана и нечовешки нимил звънтеше сред брулените от вятъра висини. Ала Келхус усещаше момента… макар и да беше много, много по-тесен, отколкото при сранките.

Той се покачи върху този мъничък миг и неземното острие започна да пада все по-далеч и по-далеч от целта си, да заорава все повече в празното пространство. После мечът на Келхус заудря тъмната фигура, пронизвайки и драскайки по бронята, разкъсвайки мрачното наметало. Но не можеше да пролее кръвта й.

— Какво си ти? — извика яростно нечовекът.

Помежду им имаше едно малко пространство, но бродовете бяха безкрайни…

Келхус отвори откритата брадичка на нечовека. Черна като нощта, кръвта се заизлива по гърдите му. Втори удар запрати невъобразимото острие далеч сред снега и леда.

Когато дуниайнът скочи, нечовекът се препъна назад и падна. Върхът на меча на Келхус се промуши пред пролуката на шлема и го накара да застине.

В смразяващия дъжд монахът дишаше тежко, загледан в падналата фигура. Минаха няколко мига. Сега можеше да започне разпитът.

— Ще отговориш на въпросите ми — инструктира го той с глас, лишен от емоции.

Нечовекът се изсмя мрачно.

— Но ти , Анасуримбор, си въпросът.

И тогава последва думата . Дума, която по някакъв начин стисна и изви разума му, когато я чу.

Свиреп пламък. Като цветче, издухано от длан, Келхус отхвърча назад. Претърколи се в снега и, вкочанен, се помъчи да се изправи на крака. Вцепенен от болка, видя как нечовекът се издигна, сякаш дърпан от стоманени жици. Около него се оформи сфера от бледа водниста светлина. Леденият дъжд съскаше и се изпаряваше, щом се докоснеше до нея. Зад гърба на дуниайна се издигаше огромното дърво.

Магия? Но как е възможно?

Келхус се затича, бягайки над мъртвите структури, начупващи снежната покривка. Подхлъзваше се по леда и се пързаляше към далечния хребет, препъваше се през злобните клони на дърветата. Успя да си възвърне равновесието и се отскубна от растителността. Нещо като гръмотевица разтърси въздуха и сред смърчовете зад него избухнаха чудовищни, ослепителни огньове. Горещината го обля и той се затича още по-бързо, докато склонът не се превърна в каскада, а тъмната гора — в неразпознаваем хаос.

— АНАСУРИМБОР! — извика неземен глас, пронизващ зимната тишина. — ТИЧАЙ, АНАСУРИМБОР! — изтътна той. — АЗ ЩЕ ЗАПОМНЯ .

Смях, като буря, и гората зад него бе погълната от още свирепи светлини. Те начупиха заобикалящия го мрак и Келхус видя собствената си бягаща сянка, която се носеше пред него.

Студеният въздух раздираше дробовете му, ала той тичаше… много по-бързо, отколкото го бяха накарали сранките.