Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

Магия? Нима това е сред уроците, които трябва да науча, татко?

Спусна се студена нощ. Някъде в мрака виеха вълци. Шимех, сякаш казваха те, е твърде далеч.

Всички шпиони се вманиачават в информаторите си. Това беше игра, която играеха в миговете преди да заспят или дори по време на неловките паузи посред разговор. Шпионинът поглеждаше информатора си, както сега Акамиан наблюдаваше Гешруни, и се питаше: „Колко ли знае той?“. Както много таверни, разположени близо до покрайнините на Червея, огромния бедняшки квартал на Каритузал, „Свещеният прокажен“ бе едновременно луксозна и разорена. Подът бе покрит с керамика, която си съперничеше с онази в дворците на палатин-губернаторите, ала стените бяха изградени от боядисани тухли, а таванът беше толкова нисък, че хората трябваше да се привеждат под медните лампи, които бяха автентични имитации, както се хвалеше собственикът пред Акамиан веднъж, на онези, намиращи се в Храма на Ексориета. Мястото винаги бе претъпкано, изпълнено с мрачни и понякога опасни мъже, ала виното и хашишът бяха точно толкова скъпи, колкото бе нужно, за да попречат на онези, които нямат пари да се изкъпят, да общуват с онези, които имат.

Преди да дойде в „Свещеният прокажен“, Акамиан никога не беше харесвал аиноните — особено онези от Каритузал. Като повечето хора в Трите морета, той ги смяташе за суетни и женствени: твърде много масло в брадите, твърде влюбени в иронията и козметиката, твърде безразборни в сексуалните си навици. Ала тази преценка се промени след безкрайните часове, прекарани в чакане на пристигането на Гешруни. Изискаността на характера и вкуса, които характеризираха само висшите касти на други нации, бе осъзнал той, сред тези хора бяха поголовни, като треска, която поразяваше дори най-низшите работници и роби. Винаги бе смятал Велики Аинон за нация от развратници и дребнави конспиратори; никога не си беше представял, че това ги превръща в нация от сродни души.

Може би именно затова не разпозна веднага опасността, когато Гешруни каза:

— Познавам те.

Тъмен дори на светлината на лампите, мъжът свали ръцете си, които бяха скръстени пред бялата му копринена жилетка, и се наведе напред. Фигурата му беше внушителна, лицето му имаше ястребовите черти на войник, а брадата под нея бе надиплена в нещо, което изглеждаше като черни кожени ленти. Дебелите му ръце имаха толкова тъмен тен, че човек можеше да види, но не и да разчете съвсем линиите на аинонските пиктограми, спускащи се от раменете до китките му.

Акамиан се опита да се ухили приветливо.

— Ти и жените ми — каза той, обръщайки поредната купа вино.

Ахна и премлясна. Гешруни беше — или поне Акамиан смяташе така — прост човек, чиито думи и коловозите на мисълта му бяха малко и дълбоки. Повечето воини бяха такива, особено когато бяха и роби.

Ала в това му твърдение нямаше нищо просто.

Гешруни го гледаше бдително, а подозрението в очите му бе обкръжено от лека почуда. Поклати глава отвратено.

— Трябваше да кажа, че знам кой си.

Мъжът се облегна назад и го загледа преценяващо по начин, толкова нетипичен за войник, че кожата на Акамиан изтръпна от уплаха. Шумната таверна се отдръпна и се превърна в рамка от сенчести фигури и лъчи златиста светлина.

— Тогава го напиши — отвърна той, сякаш отегчен. — И ми го дай, когато съм трезвен.

Погледна встрани, както правят хората, на които им е досадно, и забеляза, че изходът от таверната е свободен.