Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

— Преди десет години — каза той — нашият върховен учител, Сашеока, беше убит.

— Сашеока? — Акамиан нямаше склонност към задаването на глупави въпроси, но идеята, че върховен учител на Алените кули може да бъде убит, му се струваше абсурдна. Как бе възможно подобно нещо? — Убит?

— В най-вътрешното светилище на самите Кули.

С други думи насред най-страховитата система от защити в Трите морета. Заветът не само никога не би опитал подобно нещо, но и нямаше начин да го постигне, дори с бляскавите абстракции на Гносиса. Кой беше способен на това?

— От кого? — запита Акамиан останал почти без дъх.

Очите на Гешруни проблеснаха весело под светлината на лампите.

— От езичниците — отвърна той. — Кишауримите.

Акамиан изпита едновременно удивление и благодарност при това разкритие. Кишауримите — единствената езическа школа. Това поне даваше рационално обяснение на убийството на Сашеока.

Из Трите морета имаше поговорка: „Само малцината виждат малцината.“ Магията беше яростна. Да я изговориш, означаваше да порежеш света като с нож. Ала само малцината — магьосниците — можеха да видят това осакатяване и само те можеха да видят кръвта по ръцете на насилника — „белега“, както го наричаха. Единствено малцината се разпознаваха взаимно и виждаха престъпленията си. И когато се срещнеха, се познаваха толкова сигурно, както обикновените хора разпознаваха престъпниците по липсата им на нос.

С кишауримите беше различно. Никой не знаеше защо или как, но те можеха да творят чудеса не по-малко величествени и разрушителни от всяка друга магия, без да раняват света или да носят белега на своето престъпление. Само веднъж Акамиан бе виждал кишауримска магия, или както те я наричаха — псюке. Беше една нощ преди много години. В далечния Шимех. С помощта на Гносиса, магията на Древния север, той унищожи облечените си в жълти роби нападатели, но докато се криеше зад защитите си, му се струваше, че вижда проблясъци на беззвучни мълнии. Без гръмотевица. Без следа.

Само малцината виждат малцината, но никой — или поне никой схоластик — не можеше да различи кишауримите или деянията им от обикновените хора и обикновения свят. И именно това, заключи Акамиан, им бе позволило да убият Сашеока. Алените кули притежаваха защити срещу магьосници и разчитаха на роби-войници като Гешруни срещу мъже с хорае, но нямаха с какво да се защитят от магьосници, неразличими от простите хора, или от магия, неразличима от божия свят. Гешруни му каза, че сега из коридорите на Алените кули тичат свободно хрътки, тренирани да надушват шафрана и къната, с които кишауримите боядисват робите си.

Но защо? Какво би могло да накара езичниците да започнат открита война срещу Алените кули? Колкото и странна да беше метафизиката им, те нямаха шанс да спечелят подобен конфликт. Алените кули просто бяха твърде могъщи.

Когато Акамиан попита Гешруни за това, войникът-роб само сви рамене.

— Измина цяло десетилетие, а те още нямат представа.

Това поне носеше някаква дребна утеха. Невежата се радваше най-много на невежеството на другите.

Друсас Акамиан навлезе навътре в Червея към мизерната сграда, където бе наел стая, все така по-изплашен от себе си, отколкото от бъдещето си.

Гешруни се намръщи, докато се препъваше на излизане от таверната. Успя да си възвърне равновесието, когато се озова насред прашната улица.

— Готово — измърмори той, а после се изкикоти по начин, който не смееше да покаже пред други. Погледна нагоре към тесния процеп от небето, показващ се през тухлените стени и разпокъсани чергила. Виждаше съвсем малко звезди.

Внезапно предателството му го порази с това колко жалко е всъщност. Бе казал единствената истинска тайна, която знаеше, на врага на своите господари. Сега не му оставаше нищо. Нито една измяна, която да успокои омразата в сърцето му.

А тя беше жестока. Повече от всичко друго, Гешруни беше горд човек. И такъв като него да се роди роб, за да бъде подритван от капризите на слабоволеви женствени мъже… От магьосници! Беше сигурен, че в друг живот би бил завоевател. Би покорявал враг след враг с мощта си. Но в този прокълнат живот всичко, което можеше да прави, бе да се спотаява с други женчовци и да клюкарства.

Къде беше отмъщението в клюките?

Вече беше изминал няколко несигурни крачки надолу по улицата, преди да осъзнае, че някой го следи. Възможността господарите му да са разкрили дребното му предателство го осени за момент, но не вярваше да е така. Червеят беше пълен с вълци, отчаяни мъже, които следваха жертва след жертва в търсене на онези, достатъчно пияни, за да бъдат ограбени спокойно. Гешруни дори бе убил един преди няколко години: някакъв беден глупак, който рискуваше с убийства, вместо да се продаде, както безименният баща на самия Гешруни, в робство. Продължи да върви, наостряйки сетивата си доколкото му позволяваше виното, а пиянските му мисли прехвърляха една след друга кървави алтернативи. Това ще бъде добра нощ, помисли си той, за убийство.