Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

Чак когато мина под надвисналата фасада на храма, който каритузалците наричаха Устата на Червея, Гешруни започна да се тревожи. Хората често биваха преследвани в бедняшкия квартал, но рядко се случваше някой да ги следва извън него. Над скупчилите се наоколо покриви можеха дори да се различат най-високите Кули, яркочервени под звездното небе. Кой би посмял да го последва толкова надалеч? Освен…

Той се завъртя рязко и видя плешив пълен мъж, облечен, въпреки жегата, в натруфено копринено палто, което може би съчетаваше много цветове, но в тъмнината изглеждаше синьо и черно.

— Ти си един от глупаците, които се въртяха около курвата — каза Гешруни, опитвайки се да отърси объркването от алкохола.

— Да — отвърна мъжът, а увисналата му шия сякаш се ухили, заедно с устните му. — Тя беше много… примамлива. Но ако трябва да съм честен, беше ми много по-интересно онова, което разказа на схоластика на Завета.

Гешруни примижа в пиянско удивление. Значи знаят.

Опасността винаги го отрезвяваше. Той инстинктивно бръкна в джоба си, сключи пръсти около своето хорае. Яростно го хвърли срещу схоластика…

Или срещу онзи, когото мислеше за ален схоластик. Странникът хвана дрънкулката във въздуха, сякаш му е била подхвърлена дружески. Огледа я за момент, същински сараф, изучаващ със съмнение оловна монета. После вдигна поглед и отново се усмихна, мигайки с големите си кравешки очи.

— Ценен дар — каза той. — Благодаря ти, но се боя, че това не е много честна размяна за онова, което искам.

Не е магьосник! Гешруни бе виждал как хорае докосва един магьосник веднъж, както и последвалите пламъци, разтапянето на плът и кост. Но тогава какъв беше този?

— Кой си ти? — попита Гешруни.

— Нищо, което би могъл да разбереш, робе.

Джаврехският капитан се усмихна. Може би е просто глупак. Опасна пиянска любезност се промъкна в изражението му. Той пристъпи към мъжа и постави здравата си десница на покритото му с подплънки рамо. Подушваше жасмин. Телешките очи се вдигнаха към него.

— Олеле — прошепна странникът. — Ти си смел глупак, а?

Защо не се страхува? Спомняйки си лекотата, с която мъжът бе хванал неговото хорае, Гешруни внезапно се почувства невероятно уязвим. Но беше решен да не се отказва.

— Кой си ти? — изръмжа той. — Откога ме следиш?

— Да те следя? — дебелакът почти се изкикоти. — Подобна самонадеяност не подхожда на роби.

Значи следи Акамиан? Как така? Гешруни беше офицер, свикнал да респектира мъжете със заплашителната интимност на сблъсъка лице в лице. Но не и този човек. Мек или не, той беше напълно спокоен, капитанът усещаше ясно това. И ако не беше неразреденото вино, сигурно щеше да се ужаси.

Той впи пръстите си в рамото на дебелия мъж.

— Зададох ти въпрос, глупако — изсъска през стиснати зъби. — Или ще ми отговориш, или ще изцапам праха с вътрешностите ти. — Той извади ножа си със свободната ръка. — Кой си ти?

Необезпокоен, дебелакът внезапно се ухили свирепо.

— Малко неща са по-смущаващи от роб, който отказва да признае мястото си.

Вцепенен, Гешруни погледна към безчувствената си ръка и видя как ножът му пада в прахта. Бе чул само шумоленето на ръкава на непознатия.

— На колене, робе — каза дебелият мъж.

— Какво каза?

Шамарът го ужили и в очите му избиха сълзи.

— Казах на колене !

Последва нов шамар, достатъчно силен, за да разклати зъбите му. Гешруни се препъна няколко крачки назад и вдигна тромаво ръка. Как беше възможно?

— Каква задача само стои пред нас — каза тъжно странникът като го последва, — след като дори робите им са толкова горделиви.

Гешруни панически затърси с длан дръжката на меча си.

Дебелият мъж спря, а очите му се стрелнаха към ножницата.

— Изтегли го — каза той, а гласът му звучеше невъзможно студен… нечовешки.

Гешруни замръзна, ококорил очи, прикован от силуета, който се извисяваше над него.

— Казах да го изтеглиш!

Той се поколеба.

Следващият шамар го събори на колене.

— Какво си ти? — извика Гешруни през разкървавени устни.

Докато сянката на дебелия мъж го поглъщаше, той видя как кръглото лице сякаш се разхлаби, а после се стегна здраво, като просешка длан около медник. Магия! Но как? Той държи хорае…

— Нещо невъзможно древно — каза меко абоминацията. — Невъобразимо красиво.

Един отдавна умрял мъж гледаше през множеството очи на схоластиците на Завета: Сесуата, великият противник на Не-бога и основател на последната Гностическа школа… тяхната школа. През деня той беше блед, несигурен като детски спомен, но нощем ги обладаваше и трагедията на живота му тероризираше сънищата им.