Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

Предопределен съм да страдам , помисли си Акамиан.

Насилвайки се да се изправи срещу предстоящия ден, магьосникът намасли косата си и избърса мръсотията от бялата бродерия на синята си туника. Застанал на прозореца, той успокои стомаха си със сирене и клисав хляб, докато гледаше как слънчевата светлина изгаря мъглата от черния гръб на река Сают. После подготви Напевите на Призива и информира висшестоящите в Атиерзус, цитаделата на школата на Завета, за всичко, което му бе казал Гешруни предната нощ.

Относителната им липса на интерес не го изненада. Тайната война между Алените кули и кишауримите в крайна сметка не ги засягаше. Ала призивът да се прибере у дома го свари неподготвен. Когато попита защо, му казаха единствено, че са замесени Хилядата храма — друга фракция, друга война, която не ги засягаше.

Докато събираше притежанията си, той си помисли: Поредната безсмислена мисия.

Как можеше да не е циничен?

В Трите морета всички велики фракции враждуваха с конкретни врагове с конкретни цели, докато Заветът воюваше с враг, когото никой не виждаше, заради цел, в която никой не вярваше. Това превръщаше схоластиците на Завета в изгнаници, не само защото бяха магьосници, но и защото ги смятаха за глупаци. Разбира се владетелите на Трите морета, Кетиай и норсираите знаеха за Консулта и заплахата на Втория Апокалипсис — как можеше да не знаят след вековете предупреждения от опяващи посланици на Завета? — ала не вярваха в тях.

След векове на битки, Консултът просто бе изчезнал. Стопил се беше в нищото. Никой не знаеше защо или как, въпреки че съществуваха безкрайни догадки. Дали бяха унищожени от непознати сили? Или се бяха изтребили сами? Или просто бяха намерили начин да избягат от очите на Завета? Три века бяха изминали откак школата за последен път се бе срещала с Консулта. За тези три века те водеха война без враг.

Схоластиците на Завета обикаляха Трите морета в търсене на противник, когото не можеха да открият и в когото никой не вярваше. Колкото и да им завиждаха заради познанието им за Гносиса, магията на Древния север, всички им се подиграваха, смятаха ги за шарлатани в дворовете на всички велики фракции. И все пак Сесуата ги посещаваше всяка нощ. И всяка сутрин те се будеха от ужаса с една мисъл: Консултът е сред нас.

Имало ли е време, зачуди се Акамиан, когато той не е носел този ужас със себе си? Онази яма в стомаха му, сякаш катастрофата зависеше от нещо, което е забравил? Разнасяше се като бездиханен шепот: Трябва да сториш нещо… Но никой в Завета не знаеше какво е това нещо и докато не научеха, всичките им действия бяха безсмислени като игра на шут.

Пращаха ги в Каритузал, за да прелъстяват високопоставени роби като Гешруни. Или в Хилядата храма, за да правят кой знае какво.

Хилядата храма. Какво можеше да иска Заветът от тях? Каквото и да беше, то означаваше да изоставят Гешруни — първият им истински информатор в Алените кули от едно поколение насам. Колкото повече мислеше над това Акамиан, толкова по-невероятно му се струваше.

Може би тази мисля ще бъде различна.

Мисълта за Гешруни внезапно го изнерви. Макар и да беше продажен, той бе рискувал много повече от живота си, за да даде на Завета огромна тайна. Освен това беше интелигентен и изпълнен с омраза — идеалният информатор. Не биваше да го губят.

Акамиан извади мастилото и един пергамент и се приведе над масата, за да напише едно бързо съобщение:

Трябва да напусна. Но знай, че услугите ти не са забравени и че си открил приятели, които споделят целите ти. Не говори с никого и ще се погрижим да бъдеш в безопасност.

Акамиан се разплати с белязания от едра шарка наемодател за стаята си, а после тръгна по улиците. Намери Чики, сирачето, което използваше да му изпълнява поръчки, заспало в една близка алея. Момчето лежеше свито в един конопен чувал зад купчина отпадъци. Ако се изключеше родилния белег с формата на нар, който загрозяваше лицето му, той бе много красив, с маслинена кожа, гладка като на делфин въпреки мръсотията, а чертите му бяха изтънчени като на палатинска щерка. Акамиан потрепери при мисълта какво прави момчето, за да печели пари извън техните мизерни взаимоотношения. Седмица по-рано един пияница с полуразмазана аристократична боя по лицето, който се чешеше по чатала, го попита дали е виждал неговото сладко „нарче“.

Акамиан разбуди спящото дете с палеца на пантофа си. Момчето почти скочи на крака.