Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

Димни сънища. Сънища, извадени от ножницата.

Акамиан гледаше как Анасуримбор Келмомас, последния върховен крал на куниюрите, пада под чука на блеещ сранкски главатар. Въпреки че магьосникът извика, той знаеше със странното полусъзнание, принадлежащо на сънищата, че най-великият крал на анасуримборската династия вече е мъртъв… че всъщност е умрял преди повече от две хиляди години. И нещо повече, даваше си сметка, че не той надава воя, а много по-велик човек. Сесуата.

Думите закипяха на устните му. Сранкският главатар се замята в изпепеляващ огън, свлече се в купчина дрипи и прах. Още сранки превалиха върха на хълма и също умряха, повалени от неземните светлини, призовани от песента му. В далечината забеляза дракон, като бронзова фигура на фона на залязващото слънце, увиснал над полето, покрито с воюващи сранки и човеци, и си помисли: Последният анасуримборски крал умря. Куниюри е изгубен.

С името на своя крал на уста, високите рицари на Трис се втурнаха около него, прескачайки сранките, които бе изпепелил, за да се спуснат като полудели върху масите отвъд тях. Заедно с един рицар, когото не познаваше, Акамиан извлачи Анасуримбор Келмомас насред истеричните викове на васалите и роднините му, насред миризмата на кръв, вътрешности и овъглена плът. На една малка поляна той притегли разбитото тяло на краля в скута си.

Сините очи на Келмомас, обикновено толкова студени, сега го умоляваха.

— Остави ме — изхриптя сивобрадият мъж.

— Не — отвърна Акамиан. — Ако ти умреш, Келмомас, всичко е изгубено.

Върховният крал се усмихна въпреки разбитите си устни.

— Виждаш ли слънцето? Виждаш ли го как пламти, Сесуата?

— Слънцето залязва — отговори Акамиан.

— Да! Да… Мракът на Не-бога не е всепоглъщащ. Боговете все още ни виждат, скъпи приятелю. Те са далеч, но аз чувам галопа им през небесата. Чувам ги как ме викат.

— Не можеш да умреш, Келмомас! Не бива да умираш!

Върховният крал поклати глава и го усмири с нежен поглед.

— Те ме викат. Казват ми, че моят край не е краят на света. Това бреме, казват те, е твое . Твое, Сесуата.

— Не — прошепна Акамиан.

— Слънцето! Виждаш ли слънцето? Чувстваш ли го върху бузата си? В простите неща са скрити такива откровения! Виждам! Виждам толкова ясно какъв горчив и упорит глупак съм бил… И към теб, към теб най-много от всички съм бил несправедлив. Можеш ли да простиш на стареца? Можеш ли да простиш на глупавия старец?

— Няма нищо за прощаване, Келмомас. Ти изгуби много, страда много.

— Синът ми… Мислиш ли, че той ще е там, Сесуата? Мислиш ли, че ще ме посрещне като свой баща?

— Да… Като свой баща и свой крал.

— Казвал ли съм ти — поде Келмомас, а гласът му пресекваше от безсмислена гордост, — че синът ми веднъж се промъкна до най-дълбоките бездни на Голготерат?

— Да — усмихна се Акамиан през сълзи. — Много пъти, стари приятелю.

— Толкова ми липсва, Сесуата! Така силно копнея да бъдем отново заедно.

Старият крал плака известно време. После очите му се разшириха.

— Виждам го толкова ясно. Взел е слънцето за свой жребец и язди сред нас. Виждам го! Галопира през сърцата на моя народ и ги разбужда към нов живот и ярост!

— Шшш… Пази силите си, кралю мой. Лечителите идват.

— Той казва… казва толкова хубави неща, за да ме утеши. Казва, че един от семето ми ще се върне, Сесуата… един Анасуримбор ще се върне …

Старецът се разтресе в гърч, а по устните му изби слюнка.

— В края на света.

Ярките очи на Анасуримбор Келмомас II, Белия повелител на Трис, върховен крал на Куниюри, помръкнаха. И заедно с тях вечерното слънце избледня, потапяйки облечената в бронз слава на норсираите в сумрак.

— Нашият крал! — извика Акамиан на покрусените мъже около себе си. — Нашият крал е мъртъв!

Ала го заобикаляше само мракът. Около него не стоеше никой, а в скута му не лежеше мъртъв крал. Само потни одеяла и бучащата празнота на мястото на шумотевицата на войната. Стаята му. Лежеше сам в мизерната си стая.

Акамиан обгърна раменете си с длани. Още един сън, изваден от ножницата.

Заслони лице с дланите си и плака известно време за отдавна мъртвия куниюрски крал, а после и за други, по-несигурни неща.

В далечината му се стори, че чува вой. Куче или човек.

Гешруни усещаше, че го влачат през вонящи улички. Видя разбити стени, които се издигаха към нощното небе. Крайниците му се мятаха по собствена воля; пръстите му се опитваха да стиснат мазните тухли. През бълбукащата кръв усещаше миризмата на реката.