Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

— Спомняш ли си какво съм те учил, Чики?

Момчето го изгледа със засрамената бдителност на току-що събуден човек.

— Да, господарю. Аз съм твоят куриер.

— И какво правят куриерите?

— Доставят съобщения, господарю. Тайни съобщения.

— Добре — каза Акамиан и подаде сгънатия пергамент на момчето. — Искам да занесеш това на мъж на име Гешруни. Запомни го: Гешруни . Не можеш да го пропуснеш. Той е капитан на джаврехите и посещава често „Свещеният прокажен“. Знаеш ли къде да намериш таверната?

— Да, господарю.

Акамиан извади сребърен енсоларю от портмонето си и не можа да не се усмихне на сащисаното изражение на момчето. Чики грабна монетата от дланта му сякаш беше капан. Поради някаква причина досегът с малката ръка накара магьосника да изпита меланхолия.

Призован обратно у дома , помисли си Акамиан, леко наранен от иронията на тази дума, „дом“. Почти не можеше да си представи други места на този свят — със сигурност Голготерат, може би и Алените кули, — които да са по-безсърдечни от Атиерзус.

Дребен и самотен в центъра на залата за аудиенции, той се помъчи да запази самообладание. Членовете на Кворума, управляващия съвет на школата на Завета, стояха на малки групички, разпръснати сред сенките, и го гледаха. Знаеше какво виждат — набит мъж, облечен в проста кафява пътна риза, с късо подрязана брада, по която бе плъзнало сребро. Излъчваше силното усещане за човек, прекарал години на пътя: широк разкрач, загрубяла и загоряла от слънцето кожа като на работник от долните касти. Изобщо не приличаше на магьосник. Но пък за един шпионин това беше важно.

Раздразнен от погледите им, Акамиан потисна желанието си да попита дали не искат, като всеки съвестен робовладелец, да прегледат и зъбите му.

Най-накрая у дома.

Цитаделата на школата на Завета беше негов дом и винаги щеше да бъде, ала мястото го караше да се чувства нищожен по необясними начини. Не бе само могъщата архитектура: Атиерзус бе построена в стила на Древния север, чиито архитекти не познаваха куполи и арки. Вътрешните й коридори представляваха гори от дебели колони, а таваните й се криеха в сенки и дим. Стилизирани изображения покриваха всеки стълб, което осигуряваше твърде много детайли на блестящите мангали или поне така се струваше на Акамиан. С всяко потрепване на светлината сякаш самата земя се променяше.

Накрая един от Кворума се обърна към него:

— Хилядата храма повече не могат да бъдат игнорирани, Акамиан, не и откак Майтанет взе престола и се обяви за шриах.

Както винаги не друг, а Наутцера нарушаваше тишината. Последният човек, когото магьосникът искаше да чуе да говори, неизменно бе първи.

— Чух само слухове — отвърна той с премерен тон, който използваше винаги, когато се обръщаше към него.

— Повярвай ми — каза кисело другият магьосник, — слуховете изобщо не могат да го опишат.

— Но колко дълго ще оцелее? — Това беше естествен въпрос. Мнозина шриахи се бяха опитали да насочат Хилядата храма в желана от тях посока само за да открият, че като всеки голям кораб, и те отказват да помръднат.

— О, той оцелява — отвърна Наутцера. — Всъщност процъфтява. Всички култове са отишли при него в Сумна. Всички целунаха коляното му. И при това без политическите маневри, задължителни при подобно прехвърляне на власт. Без жалки бойкоти. Без дори един въздържал се. — Той замълча, за да даде на Акамиан време да оцени значимостта на казаното. — Той е задвижил нещо… — могъщият магьосник облиза устни, сякаш следващата дума се дърпаше като опасно куче на каишката си, — нещо ново . И не просто сред Хилядата храма.