Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

Лицето ми…

— Какво повече? — опита се да извика, но говоренето бе трудно без устни. Казах ти всичко!

Звукът на ботуши, пляскащи във воднистата кал. Кикот някъде над него.

— Ако окото на врага ти те обижда, робе, го избождаш, нали?

— ’оля… ’илост. ’оля те… ’ило-о-о-ост.

— Милост? — изсмя се нещото. — Милостта е лукс за безделниците, глупако. Заветът има много очи, така че ни чака много избождане.

Къде е лицето ми?

Безтегловност, после плясъкът на студена, безмилостна вода.

Акамиан се събуди в предутринната светлина, а главата му бучеше от спомена за алкохола и кошмарните сънища. Още видения от Апокалипсиса.

Кашляйки, той се килна от сламеника до единствения прозорец на стаята. Избута лакирания капак настрана с треперещи пръсти. Хладен въздух. Сива светлина. Дворците и храмовете на Каритузал се простираха сред гъсталак от по-ниски сгради. Гъста мъгла покриваше река Сают и се извиваше през проходите и улиците на долния град като вода в канал. Самотни и малки като нокти, Алените кули се издигаха над призрачния пейзаж, щръкнали като мъртви колони от бели пясъчни дюни.

Гърлото го болеше. Примигна, за да прогони сълзите от очите си. Нямаше огън. Нито хор от вопли. Всичко бе неподвижно. Дори Кулите излъчваха бездиханно и монументално спокойствие.

Този свят , помисли си Акамиан, не бива да умира.

Обърна гръб на гледката и отиде до единствената маса в стаята, където се свлече в стола или онова, което минаваше за такъв — приличаше на нещо, изровено от потопен кораб. Напои перото си и разви малък свитък върху разпръснатите пергаменти по масата. После написа:

Бродовете на Тиванрае. Същото.

Изгарянето на Библиотеката на Сауглиш. Различно. Видях своето лице вместо С в огледалото.

Любопитно несъответствие. Какво ли значеше? За момент се спря върху киселото безсмислие на въпроса. После си спомни събуждането си посред нощ. След кратка пауза добави:

Смъртта и пророчеството на Анасуримбор Келмомас. Същото.

Ала същото ли беше? В детайлите си да, ала в съня се усещаше някаква тревожна неотложност… достатъчно силна, за да го събуди. Като задраска „същото“, той написа:

Различно. По-силно.

Докато чакаше мастилото да засъхне, прегледа предишните си записки, следвайки ги до края на свитъка. Лавина от видения и страсти следваха всяка от тях, превръщайки нямото мастило в откъслечни думи. Тела, носещи се из бързеите на буйна река. Любовник, чиито кървави стонове бликаха през стиснати зъби. Огън, обвит като игрива танцьорка около каменни кули.

Притисна палец и показалец към очите си. Защо бе толкова вманиачен в тези записки? Други хора, много по-велики от него, бяха полудели в опита си да дешифрират побърканата последователност и промените в сънищата на Сесуата. Знаеше достатъчно, за да разбира, че никога няма да открие отговор. Тогава дали това не беше някаква перверзна игра? Като онази, която майка му играеше, щом баща му се върнеше пиян от лодките, със заяждания и упреци, настоявайки за причина , когато такава нямаше, потрепервайки всеки път, когато той вдигнеше ръка, крещейки, когато последваше неизбежният удар.

Защо да се заяждаш и упрекваш, когато преживяването на живота на Сесуата бе достатъчно изтезание?

Нещо студено пропълзя по гръдната му кост и сграбчи сърцето му. Старият тремор разтърси ръцете му и свитъкът се затвори, въпреки че мастилото още не беше изсъхнало. Стига… Той притисна длани една към друга, но треперенето просто се изкачи по ръцете и раменете му. Стига! Воят на сранкските рогове се разнесе през прозореца. Той се сви под тътена на драконови криле. Цялото му тяло се тресеше върху стола.

— Стига!

Няколко мига трябваше да се бори за въздух. Чу далечното дрънчене на ковашки чук, граченето на врани по покривите.

Това ли си искал, Сесуата? Така ли се очаква да бъде?

Но както и с толкова много други въпроси, които си задаваше, той знаеше отговора и на този.

Сесуата преживял Не-бога и Апокалипсиса, но знаел, че конфликтът не е приключил. Скилвендите се завърнали в степите си, сранките се пръснали, за да воюват помежду си за останките от един разбит свят, ала Голготерат останал непокътнат. От черните му кули слугите на Не-бога и Консулта все още бдели, с търпение, което засенчвало упорството на човеците. Търпение, което никой цикъл епични песни или предупреждения в скрижали не можели да надмогнат. Мастилото може и да е безсмъртно, но значението не е. Сесуата знаел, че с изминаването на всяко следващо поколение вратът на паметта му ще бъде прекършван — дори Апокалипсисът щял да бъде забравен. Така че той не напуснал своите последователи, а влязъл в тях. Като пресъздал нещастния си живот в сънищата им, той превърнал наследството си в неспирен призив за битка.