Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

Но когато човек станеше шпионин, светът имаше странния навик да се свива до едно-единствено измерение. Високопоставени хора, дори императори и крале, изглеждаха също толкова долни и жалки, колкото и най-простия рибар. Далечни нации, като тези на Конрия, Велики Аинон, Се Тидон или Киан, вече не бяха екзотични или магични, а също толкова мърляви и изхабени от времето, колкото и рибарското селище в Нрон. Свещени неща като Бивника, Хилядата храма или дори Късния пророк ставаха просто версии на нечестиви работи като фанимите, кишауримите или магьосническите школи, сякаш думите „свещено“ и „нечестиво“ бяха лесно заменими като местата около масата за залагания. А скорошното се превръщаше просто в по-безвкусно повторение на древното.

В качеството си на схоластик и шпионин, Акамиан бе прекосил нашир и длъж Трите морета, беше видял много от нещата, които някога караха стомаха му да потрепва в свръхестествена уплаха, и знаеше, че детските истории винаги са по-хубави. Откак бе открит като един от малцината като момче и отведен в Атиерзус, за да го обучат в школата на Завета, той бе образовал принцове, беше обиждал върховни учители и беше вбесявал шриалски свещеници. И сега беше сигурен, че знанието и пътешествията изтърбушват света от чудесата му и че когато оголиш мистериите, измеренията му само се сриват, вместо да разцъфтят. Разбира се, сега за него светът представляваше много по-сложно място, отколкото бе в детството му, но същевременно беше и доста по-прост. Хората навсякъде се домогваха до още и още, сякаш титли като „крал“, „шриах“ или „върховен учител“ бяха просто маски, носени от едно и също гладно животно. Струваше му се, че алчността е единственото измерение на света.

Акамиан беше магьосник и шпионин на средна възраст — вече и двете го изморяваха. И въпреки че не искаше да го признае, сърцето го болеше. Както старите продавачки на риба биха казали, беше извлякъл твърде много празни мрежи.

Удивен и объркан, той остави Гешруни в „Свещеният прокажен“ и забърза към дома си — ако можеше да го нарече така — през сенчестите улички на Червея. Разпрострян от северните брегове на река Сают до известните Сармантски порти, кварталът представляваше лабиринт от порутени сгради, бардаци и храмове на обеднели култове. Името му бе правилно избрано, или поне Акамиан винаги бе смятал така. Влажен и с тесни алеи, Червеят наистина приличаше на нещо, извадено изпод някой камък.

Имайки предвид мисията му, Акамиан нямаше причина да е учуден, дори напротив. След лудешкия момент Гешруни му каза тайни — могъщи тайни. Оказваше се, че той не е щастлив роб. Мразеше алените магове с ярост, която бе почти плашеща, когато се разкри.

— Не се сприятелих с теб заради златото ти — каза му капитанът на джаврехите. — За какво ми е? Да си откупя свободата от господарите? Алените кули не пускат нищо ценно. Не, сприятелих се с теб, защото знаех, че ще си ми полезен.

— Полезен? Но как?

— Отмъщение. Искам да унизя Алените кули.

— Значи си знаел… През цялото време си знаел, че не съм търговец.

Подигравателен смях.

— Разбира се. Твърде лесно се разделяше със своите енсоларю. Ако поседиш с търговец и с просяк, винаги просякът ще ти купи пиене първи.

Що за шпионин си ти изобщо?

Акамиан се намръщи при тези думи, най-вече на собствената си прозрачност. Ала колкото и да го тревожеше проницателността на Гешруни, степента, в която не го беше преценил правилно, директно го ужасяваше. Човекът бе воин и роб — колко по-сигурна формула бе нужна, за да се гарантира глупост? Но Акамиан подозираше, че робите имат добра причина да прикриват интелекта си. Един мъдър роб вероятно бе ценен, като робите-мислители в старата Ценейска империя. Хитрият роб обаче бе опасен и трябваше да се елиминира.

И все пак тази мисъл не го успокояваше много. Ако може да ме излъже така лесно…

Акамиан бе измъкнал голяма тайна от потайността на Каритузал и Алените кули — може би най-голямата от много години. Ала не на способностите си, в които през годините рядко бе имал повод да се съмнява, трябваше да благодари, а само на некомпетентността си. В резултат бе научил две тайни — едната може би достатъчно ужасяваща в общата съдба на Трите морета; а другата — ужасяваща в рамките на собствения му живот.

Вече не съм човекът, който бях някога , осъзна той.

Историята на Гешруни бе притеснителна, дори само с това, че демонстрираше способността на Алените кули да пази тайни. Школата, беше му казал той, е във война, при това вече повече от десет години. Акамиан не се впечатли… в началото. Магьосническите школи, като всички велики фракции, постоянно воюваха чрез шпиони, убийци, търговски санкции и делегации на възмутени посланици. Ала тази война бе много по-значима от всеки подобен конфликт, увери го Гешруни.