Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

Те не можеха да видят, че обстоятелството е свещено. Просто гладуваха. Той, от друга страна, беше един от подготвените — дуниайн — и всички събития му се подчиняваха.

Започнаха да намаляват и воят отслабна. За момент се струпаха около него — тесни рамене и гърди като на кучета, воняща кожа и огърлици от човешки зъби. Той стоеше търпеливо сред заплахата им. Безметежен.

Те избягаха.

Келхус се наведе над един, който още се гърчеше в краката му, и го вдигна за гърлото. Красивото лице се изкриви от ярост.

— Куз’иниришка дазу дака гуранкас…

Създанието го заплю. Той го прикова към едно дърво с меча си. Отстъпи. Сранкът закрещя и се замята.

Какви са тези същества?

Зад гърба му изпръхтя кон, а после заудря с копито по снега и леда. Келхус измъкна меча си и се завъртя.

Конят и ездачът бяха просто сиви форми насред лапавицата. Монахът проследи с поглед бавното им приближаване, без да отстъпва, а рошавата му коса бе замръзнала в малки шипове, които тракаха на вятъра. Конят беше едър, може би осемнадесет длани, и черен. Ездачът му бе обвит в дълго сиво наметало, с пришити бледи форми — абстракции на лица. Носеше шлем без гребен, който скриваше лицето му. Могъщ глас изтътна на куниюрски:

— Виждам, че ти няма да бъдеш убит.

Келхус не продума. Бдеше. Звукът на дъжда наподобяваше сипещ се пясък.

Фигурата слезе от коня, но запази бдително разстояние. Огледа неподвижните тела, проснати наоколо.

— Невероятно — каза непознатият, а после го погледна. Келхус видя блясъка на очите му под забралото на шлема. — Ти трябва да си име .

— Анасуримбор Келхус — отвърна монахът.

Тишина. Стори му се, че долавя объркване, странно объркване.

— То говори езика — промърмори накрая мъжът. Пристъпи по-близо, взрян в Келхус. — Да — каза. — Да… Ти не ми се подиграваш. Виждам неговата кръв в лицето ти.

Келхус отново не продума.

— Имаш и търпението на Анасуримборите.

Дуниайнът го огледа, забелязвайки, че наметалото не е съставено от стилизирани картини, а от истински лица с разкривени от опъването и изравняването черти. Фигурата под него беше едра, тежко бронирана, и от начина, по който бе застанал, личеше, че мъжът не изпитва никакъв страх.

— Виждам, че си ученолюбив. Знанието е сила, а?

Този не беше като Люет. Не, никак даже.

Звукът на лапавицата, която все така влачеше мъртвите към студения сняг, не спираше.

— Не бива ли да се боиш от мен, смъртни, знаейки какво съм аз? Страхът също е сила. Силата да оцелееш. — Фигурата започна да го обикаля, пристъпвайки внимателно между крайниците на сранките. — Това отличава твоя вид от моя. Страхът. Дращещият със зъби и нокти импулс да оцелеете. За нас животът винаги е… решение. За вас… Е, нека кажем просто, че той решава.

Най-накрая Келхус заговори:

— Тогава решението изглежда е твое.

Фигурата спря.

— Ах, подигравка — каза странникът със съжаление. — Още нещо, което споделяме.

Провокацията на Келхус бе умишлена, ала не му донесе много… или поне така изглеждаше в началото. Странникът внезапно наведе скритото си лице, поклати глава напред-назад и замърмори:

— То ме примамва ! Смъртният ме примамва … Това ми напомня, напомня ми… — Той започна да бърника по наметалото си и накрая сграбчи едно безформено лице. — На този! Ох, нетърпелив… каква радост беше само! Да, помня… — Той вдигна поглед към Келхус и изсъска. — Помня!

И дуниайнът осъзна първите принципи на тази среща. Нечовек. Още един от митовете на Люет е истина.

Създанието извади широкия си меч с тържествена преднамереност. Той проблесна за миг в мрака, сякаш отразяваше някакво чуждоземно слънце. Ала нечовекът се обърна към един от мъртвите сранки и го обърна по гръб с плоската част на острието. Бялата кожа започваше да потъмнява.

— Този сранк тук — ти не би могъл да произнесеш името му — беше нашият елджу … нашата „книга“, както би казал на твоя език. Много предано животно. Много ще ми липсва… поне за известно време. — Той огледа другите мъртъвци. — Гадни и свирепи създания всъщност. — Вдигна поглед обратно към Келхус. — Но пък много… запомнящи се.

Откритие. Келхус реши да проучи.

— Толкова намалели. Станали сте толкова жалки — каза той.

— Ти ме съжаляваш? Едно псе смее да ме съжалява? — Нечовекът се изсмя грубо. — Анасуримборът ме съжалява! И така трябва… Ка’кунурои соук ки’елджу, соук хус’джила. — Той се изплю, после посочи с меча си към обкръжаващите ги мъртви. — Тези… тези сранки сега са наши деца. Но преди ! Преди вие бяхте децата ни. Сърцето ни беше изтръгнато, така че ние се грижехме за вашите. Спътници на „великите“ норсирайски крале.