Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

За Люет откриването му под снежните склонове на Собел не беше случайност.

— Искаш да знаеш защо съм дошъл?

— Защо си дошъл?

До момента Келхус бе избягвал да говори за мисията си и Люет, изненадан от скоростта, с която се бе възстановил и научил езика му, не го беше питал. Ала изучаването беше напреднало.

— Търся баща си, Моенгхус — каза той. — Анасуримбор Моенгхус.

— Той изгубен ли е? — попита Люет, безпределно благодарен за признанието му.

— Не. Напуснал е народа ми преди години, докато съм бил още дете.

— Тогава защо го търсиш?

— Защото той ме повика. Поиска да отпътувам и да го намеря.

Траперът кимна, сякаш всички синове трябва в един или друг момент да се върнат при бащите си.

— Къде е той?

Келхус замълча за момент, с очи привидно вперени в Люет, но всъщност фокусирани в точка в празното пространство пред него. Както премръзнал човек се свива на топка, за да събере колкото може повече кожа в ръцете си далеч от света, Келхус отдръпна повърхността си от стаята и се заслони в интелекта си, недокоснат от натиска на външни събития. Легионите вътре в него бяха усмирени, всички променливи — изолирани и преразгледани, така че бъркотията от възможни последствия, произлизащи от един искрен отговор на въпроса на Люет, разцъфтя през душата му. Вероятностният транс.

Келхус се изправи пред огъня. Също като толкова много въпроси, отнасящи се до мисията му, отговорът бе неизчислим.

— Шимех — каза накрая той. — Град далеч на юг, наречен Шимех.

— Повикал те е от Шимех ? Но как е възможно това?

Келхус придоби леко зачуден вид, който не беше прекалено далеч от истината.

— Сънища. Повика ме чрез сънища.

— Магия…

Винаги тази смесица от възхита и страх, когато Люет промълвеше думата. Има вещици, беше му казал той, чиито настойчиви увещания можели да събудят дивите сили, заспали в земя, животно и дърво. Има свещеници, чиито молби проехтяват във Външността, докосвайки боговете, за да докоснат те света и да дарят мир на човеците. И има магьосници, чиито мисли били закон и чиито думи управлявали онова, което представлява светът, вместо само да го описват.

Суеверия. Навсякъде и във всичко Люет бъркаше онова, което следва, с онова, което предхожда, бъркаше следствието с причината. Човеците следваха, така че той ги наричаше „богове“ или „демони“. Думите следваха, така че той ги полагаше пред себе си и ги наричаше „свещени писания“ или „заклинания“. Прикован към следствието от събитията и сляп за причините, които ги предхождат, Люет просто се вкопчваше в самата си гибел, в човеците и техните деяния, като модел на онова, което предхожда.

Ала онова, което предхожда, бе научил дуниайнът, бе нечовешко.

Трябва да има друго обяснение. Няма магия.

— Какво знаеш за Шимех? — попита Келхус.

Стените потрепериха под свирепия напор на вятъра и пламъкът се завъртя и проблесна свирепо. Висящите кожи леко се люлееха напред-назад. Люет се огледа, а челото му се сбърчи, сякаш се мъчеше да чуе някого.

— Той е много далеч, Келхус, и по пътя има опасни земи.

— Шимех не е… свещен за теб?

Траперът се усмихна. Също като твърде близките места, твърде далечните никога не можеха да са свещени.

— Чувал съм името само няколко пъти преди — каза той. — Сранките притежават Севера. Малцината човеци, които живеят тук, са вечно заплашени, приковани към градовете Атритау и Сакарпус. Не знаем много за Трите морета.

— Трите морета?

— Народите на Юга — отвърна Люет, а очите му се разшириха от удивление. Келхус знаеше, че мъжът смята незнанието му за божествено. — Искаш да кажеш, че никога не си чувал за Трите морета?

— Колкото и изолиран да е твоят народ, моят е много по-изолиран.

Люет кимна мъдро. Най-накрая бе дошъл неговият ред да говори за значими неща.

— Трите морета са били млади, когато Не-богът и неговият Консулт унищожили Севера. Сега, когато сме просто сянка, те са седалището на човешката власт. — Той се спря, обезкуражен от това колко бързо се е изчерпало знанието му. — Не зная много повече от това… освен шепа имена.

— Тогава как си научил за Шимех?

— Веднъж продадох няколко кожи на човек от керваните. Тъмнокож мъж. Кетиай. Никога не бях виждал тъмнокожи хора преди.

— Кервани? — Келхус не бе чувал думата, ала я изговори, сякаш искаше да научи за кой точно керван говори траперът.

— Всяка година един керван от Юга пристига в Атритау… ако оцелее през пълчищата на сранките, искам да кажа. Пътува от земя, наречена Галеот, а пътят му минава през Сакарпус и носи подправки, коприна… прекрасни неща, Келхус! Опитвал ли си някога пипер?