Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

Руините бяха твърде стари, за да отблъснат изцяло гората. Изглеждаха покорени, износени и разбалансирани от годините и собствената си тежест. Сгушени в покрити с мъх вдлъбнатини, стените пронизваха могилите само за да спрат внезапно, сякаш усмирени от пълзящите растения, които ги покриваха като могъщи вени, плъзнали върху кост.

Ала в тях имаше нещо, нещо не от сега , което накара Келхус да изпита непознато чувство. Когато плъзна ръка по камъка, той знаеше, че докосва дъха и труда на човеците — символа на един унищожен народ.

Земята се завъртя. Той се наведе и опря буза в камъка. Усети грапавина и студа на непокрита почва. Над него слънчевата светлина се пречупваше през преплетени клони. Човеците… тук, в камъка. Стари и недокоснати от строгостта на дуниайните. Някак си бяха успели да се опълчат на съня, бяха издигнали това творение насред пустошта.

Кой е построил това място?

Келхус се залута из могилите, долавяйки руините, погребани под краката му. Яде пестеливо от забравената си чанта — изсъхнала нафора и семена. Почисти листата от повърхността на малка дъждовна локва, пи, а после се загледа с любопитство в тъмното отражение на собственото си лице, в порасналата руса коса и брада.

Аз ли съм това?

После започна да изучава катеричките и онези птици, които можеше да различи от бъркотията на дърветата. Веднъж мерна лисица, прокрадваща се сред храстите.

Аз не съм просто животно.

Разумът му замахна, намери опора и я сграбчи. Усещаше дивото, което се блъскаше в него на статистически приливи. Докосваше го и го оставяше недокоснат.

Аз съм човек. Аз съм различен от всичко това.

Когато вечерта наближи, започна да вали. Той виждаше струпващите се студени и сиви облаци през клоните. За пръв път от седмици насам потърси убежище.

Намери малка долчинка, където ерозията бе отнесла част от почвата, разкривайки каменната фасада на някаква сграда. Изкачи се върху покритата с листа кал и влезе в тъмен и дълбок проход. Вътре счупи врата на дивото куче, което го нападна.

Тъмнината му беше позната. В дълбините на Лабиринта светлината бе забранена. Ала в тесния мрак, който откри тук, нямаше математическа промисъл, а само плетеница от произволно разположени и покрити с пръст стени. Анасуримбор Келхус се просна на земята и заспа.

Когато се събуди, гората бе притихнала под снега.

Дуниайнът всъщност не знаеше колко далеч се намира Шимех. Бяха му дали толкова провизии, колкото можеше да носи. Чантата му ставаше все по-лека с всеки изминал ден. Келхус само констатираше това, докато гладът и стихиите тормозеха тялото му.

Ако пустошта не можеше да го подчини, щеше да го убие.

Храната му свърши и той продължи да върви. Всичко — преживявания, анализ — стана странно ясно. Снегът се усили, а с него и студените, сурови ветрове. Келхус продължи да върви, докато не разбра, че повече не може.

Пътят е твърде тесен, татко. Шимех е твърде далеч.

Кучетата, които теглеха шейната на трапера, лаеха и душеха снега. Той ги разбута и завърза сбруята им за един бор-джудже. Удивен, човекът разчисти снега от сгърчените под него крайници. Първата му мисъл бе да нахрани кучетата си с мъртвеца. Иначе щяха да го вземат вълците, а в изоставения север месото бе рядкост.

Мъжът свали ръкавиците си и постави пръсти върху брадатата буза. Кожата бе сива и той бе сигурен, че лицето ще е студено като снега, който го покриваше почти напълно. Ала не беше. Траперът извика и кучетата му отговориха с истеричен лай. Той изруга, а после контрира ругатнята със знака на Хусиелт, Тъмния ловец. Когато вдигна мъжа от снега, крайниците му бяха отпуснати. Брадата и косата му обаче бяха вкоравени и вятърът не можеше да ги разлюлее.

Светът винаги притежаваше странна значимост за трапера, ала сега бе станал ужасяващ. Той тичаше, докато кучетата дърпаха шейната, за да избяга от гнева на начеващата виелица.

— Люет — бе казал мъжът, поставяйки ръка на голите си гърди.

Късо подстриганата му коса бе сребърна, с бронзови оттенъци, и твърде рехава за грубите му черти. Веждите му изглеждаха постоянно издигнати в изненада, а немирните му очи сякаш винаги се оправдаваха, вечно имитирайки интерес към тривиални детайли, за да избегнат внимателния взор на госта му.

Чак по-късно, след като научи основите на езика на Люет, Келхус разбра как се е озовал при трапера. Първите му спомени бяха за потни кожи и димящи пламъци. Животински кожи висяха от куки, забити в ниския таван. По ъглите на единствената стая бяха струпани чували и бъчви. Малкото незаето пространство бе наситено с мирис на дим, мас и плесен. Както щеше да разбере по-нататък, хаотичната мебелировка на хижата всъщност бе израз, при това болезнен израз, на множеството суеверия и страхове на трапера. Всяко нещо има своето място, каза той на Келхус, и всичко, което не си е на мястото, предвещава бедствие.