Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

За момент очите на трапера се разшириха от ужас.

— Но аз не разбирам…

От всичко, което бих могъл да кажа, той се бои най-силно от истините, които вече знае, но отрича. Всички външни човеци ли са така слаби?

— Напротив, разбираш . Помисли, Люет. Ако ние сме просто мислите и страстите си и ако мислите и страстите ни не са нищо повече от движенията на душата ни, значи ние самите не сме нищо повече от онези, които ни движат. Човекът, който си бил преди, Люет, е спрял да съществува в мига, в който жена ти е умряла.

— И затова избягах! — извика мъжът с очи едновременно възпламенени и молещи. — Не можех да го понеса. Избягах, за да забравя !

Учестен пулс. Колебание в свиването на мускулите около очите му. Той знае, че това е лъжа.

— Не, Люет. Избягал си, за да си спомняш . Избягал си, за да запазиш всички начини, по които ти е въздействала жена ти, да заслониш болката от загубата й от движението на други. Избягал си, за да превърнеш нещастието си в броня.

По увисналите бузи на трапера потекоха сълзи.

— Жестоки думи, Келхус! Защо казваш подобни неща?

За да те овладея по-пълно.

— Защото си страдал достатъчно дълго. Прекарал си години наред сам до този огън, отдаден на загубата си, питайки кучетата си постоянно дали те обичат. Трупаш скъпернически болката си, защото колкото повече страдаш, толкова по-отвратителен става светът. Плачеш, защото плачът е станал доказателство. „Вижте какво ми сторихте!“, това крещиш. И нощ след нощ осъждаш обстоятелствата, които са те прокълнали, в собствения си съд, като преживяваш наново болката си. Люет, ти се измъчваш, за да държиш света отговорен за мъченията си.

Отново ще отрече…

— И какво, ако е така? Светът е отвратителен, Келхус. Отвратителен!

— Може и да е — отвърна Келхус с тон на съчувствие и съжаление. — Ала светът отдавна е спрял да ти причинява болка. Колко пъти досега си крещял тези думи? И всеки път те са накъсани от същото отчаяние — отчаянието на човек, който има нужда да вярва в нещо, което знае, че е лъжа. Просто спри, Люет, откажи се да следваш отъпканите бразди, които мислите ти са изорали в теб. Спри и ще видиш.

Траперът се поколеба, когато мислите му се обърнаха навътре, с втрещено и отпуснато лице.

Разбира, ала му липсва смелостта да признае.

— Запитай се — притисна го Келхус — защо е това отчаяние?

— Няма отчаяние — отвърна глухо Люет.

Вижда мястото, което отворих за него, осъзнава безсмислието на всички лъжи в присъствието ми, дори онези, които казва сам на себе си.

— Защо продължаваш да лъжеш?

— Защото… защото…

През хриптенето на огъня Келхус чуваше учестеното биене на сърцето на Люет, като на хванато в капан животно. Тялото му се разтърси от хлипове. Той вдигна ръце, за да зарови лице в тях, но се спря. Вдигна очи към Келхус и заплака като дете пред майка си. Боли! , крещеше изражението му. Боли толкова силно!

— Зная, че боли, Люет. Освобождаването от страданието се изкупува само с друго страдание.

Толкова прилича на дете…

— К-какво да правя? — изхлипа траперът. — Келхус… Моля те, кажи ми!

Тридесет години, татко. Каква ли сила си овладял сред подобни хора.

И докато брадатото му лице бе озарено от огъня и топлотата на състраданието, Келхус отвърна:

— Ничия душа не се движи сама, Люет. Когато една любов умре, човек трябва да се научи да обича друг.

След известно време пламъците изтляха, а двамата останаха неподвижни и смълчани, заслушани в трупащата се ярост на поредната буря. Вятърът звучеше като огромни одеяла, които се блъскаха в стените. Гората стенеше и свистеше под тъмния корем на виелицата.

— Плачът може и да зацапва лицето — каза Люет, нарушавайки тишината с една стара поговорка, — но прочиства сърцето.

В отговор Келхус се усмихна с изражение на изумено разпознаване. Защо, бяха попитали древните дуниайни, да оковаваш страстите в думи, когато те говорят първо с изражения? В него живееше легион от лица и той можеше да си ги нахлузва със същата лекота, с която майстореше думите си. В сърцето на ликуващата му усмивка и състрадателния му смях пукаше студът на анализа.

— Ала ти не вярваш в това — каза той.

Люет сви рамене.

— Защо, Келхус? Защо боговете са те пратили при мен?

Монахът знаеше, че за трапера светът е изпълнен с богове, духове, дори демони. Той бе потопен в техните конспирации, претъпкан с поличби и знамения за капризите и шегите им. Като втори хоризонт, техните планове обгръщаха борбите на човеците — прикрити, жестоки, и в крайна сметка винаги фатални.